За творчеството на Петко Славейков (II част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Прозата на П. Р. Славейков изниква сякаш непринудено вписвайки се в изданията, които той създава: например хумористичната, пародийна, „астрономисана” проза от неговите календари или, обратно, нравоучителната поредица с примери от древността и от ново време, чийто център е персонажът възпитател Дядо Дечо, своеобразно алтер его на педагога Славейков; или неусетният преход от кратките (преводни и оригинални) басни към по-пространни разкази, към т.нар. „приказчици”, където приказно, алегорично и исторически достоверно са неразграничими едно от друго и оформят разгърната повествователна сплав, както е в „Хубавинка Янка”, излязла в самостоятелна книга през 1869 г.; от „приказчиците” произлизат историческите очерци, в които биват открити значими фигури от Средновековието и от недалечното минало (Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Богоридевците, Иларион Макариополски, Райно Попович), за да окръглят българския културен и героически пантеон. Най-сетне, старият Славейков създава проникновените си автобиографични текстове през 80-те години на XIX век, воден от намерението да разкаже историята на „достопаметните изречения” и тяхното събиране, да разкрие разковничето на своето прописване, писателска възмога и деградации. Така той сътворява паметните отрязъци от ненаписаната си автобиография („Български притчи”, „Епизодът”, „Автобиографично писмо” и др.), нанасяйки неподражаемо очертанията на своя Bildungsroman. Тези прозаични късове, в които трябва да се отчете неизбежната авторова намеса на Иван П. Славейков, са неотделими от дневниковите записки на П. Р. Славейков от 50-те, 70-те и 80-те години и би трябвало да се интерпретират в своето единство като интимно повествование.

Късно създадените автобиографични текстове осветляват невинаги зримия континуитет в личността на П. Р. Славейков или – неуморното, обсебващо, встрастено събиране и следване на „чудните думи”, на пословиците и фразеологизмите, класифицирането им в речник. В този смисъл усилията на фолклориста и на езикоградителя са неразграничими: налице е вездесъщото намерение да обгръща и изчерпва в пределите на речника всевъзможни реалности – думите и имената в българския език; топонимите на българските земи, от и около които се заформят описанията на селища с присъщите им обичаи, географски специфики, диалектни говори. Така до края на живота си Славейков пише страници от неиздадения – изгубван и възстановяван – Географски речник. Всъщност около речниковите концептуализирания на действителността П. Р. Славейков създава спонтанно и друг значим дял от прозата си – своите географски описания и пътеписи.

 

В литературнокритическите си статии П. Р. Славейков е полемично настроен, без да достига крайните отрицания на непримиримо радикалните Любен Каравелов и Христо Ботев. Той е умерен, толерантен в полемиката си с Добри Войников около драмата „Иванко” на Васил Друмев, осъзнавайки предимно етапното ѝ значение за историята на българския театър (1873). В другите си критически текстове изисква лаконизъм в изказа („Десетте заповеди на писателите”, 1866), иновативен е в конструирания развой на романовия жанр, провиждайки прехода от рицарския роман към романа на „дружествения живот”, като фиксира собствената си повлияност от руската литература („Що е роман?”, 1870).

 

Що се отнася до опитите в областта на драмата, въпреки огромната популярност на комедията „Малакова” („Гайда”,1864) и представянето ѝ в Цариград, става дума по-скоро за подстъпи към жанра, отколкото за същинско навлизане в него. От нравоучителните и педагогико-публицистични диалози, които неуморно съчинява и чрез които постига обиграност в аргументацията и полемиката, П. Р. Славейков се впуска уверено в комедията, където залага на свръхактуалното съдържание и на фарсовостта. От неудържимо разлелите се комически стихотворения от 50-те години като „Фатура на жените” (забележителен поселищен обзор на българските жени) и „Любовни наричания по име” (поименни шеговити задявки към тревненските моми) можем да съдим до каква висока степен поетът залага на комическия ефект от регионалното. Специфичната непрозрачност на местното източнобългарско наречие е характерна и за едноактната комедия „Малакова”. Но тъкмо в конфронтацията на героите му от затънтеното място с универсален, трудно разгадаем за примитивните им представи моден феномен, какъвто е малаковът, се съдържа и голямата находка на автора. Той успява да създаде ситуация на абсурд: невежите му герои са възправени пред продукт на модата – един излишен, нефункционален, обезпредметен предмет. Провинциалното, периферното бива стълкновено с материална следа от универсалното и поради това „комедията в едно извършвание” е не толкова жизнерадостен фарс, окарикатурил заслепението пред модата, колкото комедия за привидната, несъстояла се среща между два свята.

Засичане на регионално и универсално се открива и при несполучливата и недовършена трагедия „Старозагорченката” (1883, сп. „Наука”). Поетът се опитва да възсъздаде преживения ужас от опожаряването и опустошаването на Стара Загора през 1877 г. като световен апокалипсис (затова и прибягва до отчетливите прийоми на трагедията), затваряйки го обаче сред неасимилирани, необобщени местни специфики. В този смисъл въздействащите редове от предисловието към „Български притчи”, където неочаквано изниква фигурата на автора крушенец, озовал се в центъра на пожарищата, е недостигнат от старателно изписващия страховитите си възпоменания съчинител на трагедии: „Когато всичко около мене беше гръм и дим, врясък и писък, плач и рев, когато войските се дръпнаха от позициите си и почти всичко живо беше излязло из града, аз, един от последните, възседнал на кон, обърнах гръб и се отправих към дома си. По мене вече летяха турските куршуми и краищата на града, отдето идеше неприятелят, издигаха големи пламъци във въздуха. Всяка минута бавене беше смърт...”.

 

Публицистиката на П. Р. Славейков е най-респектиращото му книжовно дело – с необозрими масиви: между първото му периодично издание – „Смесна китка. Стрък I”, и едноименния вестник, издаван след Освобождението, се поместват възловите в развоя на българската публицистика „Гайда” (1863–1866), „Македония” (1866–1872), „Остен“ (1879), както и първите по рода си у нас списания „Ружица” и „Пчелица” от 1871 г., които изваждат наяве жената и детето като културни субекти. Преходът на Петко Славейков от забавните календари, където издателят възприема ролята на пародиен астроном, към хумористично-сатиричния в. „Гайда“, формулиран като „Сатирический вестник за свестяванiе на Българите”, е равностоен на собствения му излаз от периферните пространства, от „горите тилилейски” към „средоточието на българите”, към Цариград. Възлизането на публициста П. Р. Славейков от маргиналията към центъра е съпроводено и с промяна и динамично разнообразяване на публицистичните му жанрове: от писмото-дописка към обзорните статии, които не само хроникират, но и обобщават събития и процеси със силен социален резонанс („Въпросът”, „Положението”), към просвещенско-аргументативни текстове като „Времето и стремленията” (1868), „Основите на днешната цивилизация” (1867), „Личната свобода” (1868), „Кога и как са спечелени новите свободности” (1867), към тематичната поредица статии „За жените” (1869), където жената не просто е поетически славословена, а – въз основа на нейните природни дадености – бива откроен общественият ѝ статус, същностната ѝ роля в развитието на цивилизацията. Петко Славейков създава спонтанно и обновява постоянно и фейлетона, който при него се захранва от голяма доза автобиографизъм – например в „История Медникарова. Второ тозлушко писмо. Леха първа. Как се калих за списател” (1858), „Гайдуничка. Как съм станал гайдар” (1863), „Припомнянията на един стар гайдар” (1863).

Константните теми на неговата публицистика неспирно варират около развоя или застоя в определени обществено-политически процеси (българския черковен въпрос, реформите на Мидхат паша, Критското въстание). Публицистът обаче неизменно се вълнува от проблема за себеосъзнаването на българския народ, който също е възведен до субект на своето битие, който трябва да се себепознае, за да го познаят и другите, да стане зрим в публичността, да се „самооволи”. Красноречиви са заглавията от рода на „Де сме и как сме?” (1866), „Народност” (1867), „Управлението на българските училища трябва да е в ръцете на българите” (1867), „Средоточието на България” (1869). В този смисъл Петко Славейков не просто е въвлечен в разгорещените и ожесточени полемики на своето време, той е по-скоро авторът, който преднамерено ги инициира и назовава („Въпросът”, „Източний въпрос”, „Българский въпрос”). Волята за истина, която ще прояви в радикалната статия „Двете касти и власти“, написана в съавторство със Светослав Миларов и публикувана във в. „Македония“ на 18 юли 1872 г., би могла да се долови и в ред отявлено опозиционни текстове, създадени след Освобождението. Безпрекословен радикализъм е налице и в прекомерно дръзката политическа студия „Последното ми ходяние в София” (1888, Пловдив). Пространният текст е написан през 1883 г. от позицията на чужденеца, на изгнаника, и неслучайно борави с осезателни отгласи от диалозите на Неофит Бозвели. Пресъздавайки своя разговор с тогавашния премиер на Княжество България, ген. Соболев, Петко Славейков превръща диалога в монолог-обозрение на отчайващия деспотизъм в Княжеството след Преврата на княз Александър Батенберг. Този текст, едновременно публицистичен и мемоарен, е своеобразно завръщане към началата на творческия път: един компендиум на всички опозиционни издания, които П. Р. Славейков осъществява или замисля след Освобождението.

Последната политическа брошура на П. Р. Славейков – „Размишления върху положението ни“ (1886), отразява разочарованията на политика и демократа от негови съратници в миналото и от настоящето на 80-те години, като същевременно е мрачно предзнаменование на новата диктатура, която ще овладее младата държава. Всъщност писмата до ключови фигури (до Фердинанд, до Ст. Стамболов), бунтовно-протестните възвания от името на българския народ, опозиционните брошури, които съставя, добили голяма популярност и разпространявани нелегално из страната, са основните жанрове на стария Славейков след Освобождението, превръщащи го неминуемо в радикален политически автор.

 

Бисера Дакова

 

<< към предишната част