За творчеството на Петко Славейков (I част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Въпреки безспорните постижения – „Не пей ми се” (1870), „Жестокостта ми се сломи” (1873), „Изворът на Белоногата” (1873), – въпреки че в последните години са налице сериозни опити да бъде остойностено и еротико-анакреонтичното му творчество, поезията на П. Р. Славейков впечатлява с неясния си, неустановен облик. Сигурно е, че не притежава категорични времеви граници: първата негова творба, добила популярност, е стихотворението-песен „Прославило се Търново” (1844), чийто текст е обнародван едва през 1892 г., ведно с автобиографията му в „Български притчи. История на издирванието им”, като творбата е възстановявана по памет, цитирана в приблизителност, т.е. в свой условен вариант. За последен лирически текст е смятано стихотворението „Епилог”, намерено от Пенчо Славейков сред ръкописите на баща му, довършено от него и публикувано в първия том „Избрани съчинения” от 1901 г. Всъщност сред ръкописите на поета точно този текст липсва, откриват се две сходни по тематика и тоналност стихотворения – „Стар съм” и „Старост”, писани около 1888/9 г. В този смисъл „Епилог” е също проблематичен предел в поезията на Петко Славейков, още повече че не е възможно да се установи до каква степен синът Славейков съучаства в авторството, въобще в полагането на крайна граница в творчеството на бащите.

Между тия два приблизителни текста се разполага огромната лирическа продукция на П. Р. Славейков, публикувана в „Цариградски вестник”, в книгите му „Смесна китка” и „Песнопойка” от 1852 г., в неговите календари, във „Веселушка” (1854) и „Залъгалка” (1862), а от средата на 60-те години – във вестниците „Гайда” и „Македония”, „Ден” и „Напредък”, в списанията „Читалище” и „Славянско братство”, в хумористично-шутовските издания „Шутош”, „Звънчатий Глумчо”, „Костурка”; във в. „Остен” и книгата „Песни и стихотворения” от 1879 г., в сп. „Наука” през 80-те години на ХIX век, както и в специфичните листове за „поглумяване и подгавряне“ от рода на „Какалашка” и „Сопа” – замисляни и неосъществени издания след Освобождението.

За да се ориентираме сред тези лирически масиви, можем да приложим разграничения по периоди (според местата на по-дълго пребиваване или по-трайна уседналост): ловешки, тревненски, цариградски, старозагорски. Самият поет говори в автобиографията си за местата-периоди Ловеч, Трявна, Стара Загора. Бихме могли да обособим в поезията му – според тематични и жанрови критерии – следните дялове: религиозен, меланхолно-съзерцателен, бунтовническо-призивен в духа на Добри Чинтулов, еротико-епикурейски, епиграмо-епитафиен, пейзажно-патриотичен, социално-граждански (тук се отнасят всички текстове, дискутиращи отношението творец/избраник – народ/сган, както и язвително-опозиционните творби, писани след Освобождението), химнико-апологетичен, даскалска поезия и поезия за деца; историкоепически, фолклористичен с явна, умишлена повлияност от народните песни и най-вече от събираните и загубвани цял живот пословици; основателно можем да говорим за езиковедски дял, т.е. за немалък брой стихотворения, в които поетът изпробва словообразувателните възможности на българския език, изнамирайки думи, речеви обрати, фразеологизми. Към заника на живота си Петко Славейков е склонен да обгледа дисквалифициращо цялото си творчество: да види в него единствено наличните останки (най-ценното е било заровено в земята през 1856 г., потънало във водите на Дунава по пътя към Никопол и Виена, изгоряло в пожарищата на Стара Загора). В тази снизена перспектива той полага целокупното си поетическо дело под знака на филологическото усърдие, в сянката на стремленията си по изграждане на новобългарски език: „те не са освен плод на усилията на образуванье на езика“. От друга страна, в късното си признание поетът снема и границата между превод, подражание и оригинално творчество, проблематизирайки за сетен път статуса на поезията си, акцентирайки върху проблем, който неизменно занимава изследователите на делото му: „не знам ни кои са преводни, ни кои оригинални“; „всичко е зето или крадено“. Така той сам резюмира относителността в делението между волното подражание в творби от ранга на „Спомен“ (по Батюшков), „Стара планина” (по Пушкин) от 1852 г., „Напомняне” (по Ат. Христопуло) от 1862 г., „Гърдите тежко ма болят” (по Никитин) от 1865 г. и дълбинното, неподражаемо усвояване на мотива, например и в „Тази вечер, о светликава луна” (1852), създадено по навей от Батюшков. В този смисъл делението между преводна, подражателна и оригинална поезия също не би могло да бъде меродавен критерий в обглеждането на поетическия развой на стария Славейков.

И все пак най-специфичното и може би недостатъчно откроявано до момента отличие на Петко-Славейковата поезия е нейната несъмнена авторефлексивност, автотеличността ѝ, както и спорадичното, нерядко учестено изграждане на палинодийни връзки, разширяващи се до обемни автореминисцентни кръгове. Смея да твърдя, че такъв тип връзка у П. Р. Славейков не изниква спонтанно едва между „Не пей ми се”, „Жестокостта ми се сломи”, „Из отговорът към” и „Не кълни ме, мила мамо, от гроба” (1870–1873), а че още в ранното му творчество се пораждат отношения на полемична диалогичност между неговите текстове, например между „Дал е звездица” и „Не си звезда, нито зора” от 1854 г., между популярните му стихотворения от 1862 г. „Напомняне” (Ето, Петко, остаряваш) и „Извинение” (Ба, какви сте вие луди) – един вид автохуморески, тематизиращи старостта и насладността от живота. Напълно възможно е поемата „Изворът на Белоногата” (1873) да бъде прочетена като реплика на ранната недовършена, най-вероятно преводна поема „Дивата американка и питомния европеец (посвящение)” от 1865 г., където невинната девица скланя да я отведат сред цивилизацията, за да се озове там, всред това враждебно (ней) пространство ничия и изоставена. Разбира се, идеята за подобно авторепликиране не би подронила ни най-малко представата за зрял поетически изказ, за сугестивен ефект и медитативна атмосфера на класическата Петко-Славейкова поема. Но мотивът за привързаността, носталгичната вкорененост в родната земя („тез земици рождени”, както е назовано в ранната поема) има своята предзададеност в забравения текст, където дивото (=самобитното, индианката) и питомното (=стандартно-цивилизованото, френецът) се срещат в любовта. В някакъв смисъл ранната и публикувана едва през 1873 г. поема „Бойка войвода” се явява също реплика на „Изворът на Белоногата”, доколкото героинята е склонна да навлезе в публичното пространство, на бойното поле, със своя любим, да се „самооволи”/еманципира, което тук не е в разрез с любовта, а я утвърждава още по-силно. Така, без да е върхово постижение за своя автор, поемата „Бойка войвода” се оказва синтез на темата за еманципацията и цивилизоването, въпреки че предлага една не съвсем достоверна развръзка, затворена в сферата на идеите и легендата.

В този ред на мисли все така подлагани на диспут са понятията народ и поет у П. Р. Славейков, и то още в ранната му поезия („Сатира”, 1852; „Момче, ума си събери”, 1857), за да се стигне до омерзителните категоризирания в „Не сме народ”, както и до себеиздявките в „Покорен и не лош” от 1875 г. С основание би могло да се говори за полемизиращи помежду си вариации на понятието народ по протежение на цялата Петко-Славейкова поезия. Разгръщащ се по подобен начин, без да намери решение, мотивът не пей ми се е неизменен елемент на този поетически мир след 1870 г., дори и в текстове със силна опозиционна насоченост, едноизмерно политизирани като „Песен на тираните” (1887), където авторът вмъква строфи за своята разбита, излишна лира и муза. Така П. Р. Славейков успява да изгради един метатекстов пласт в лириката си, което е безспорно не само нейното най-голямо достижение, но и едно от значимите завоевания на българската поезия от този период. В Петко-Славейковата поезия, както и в целокупното му творчество неизменно се натъкваме на автореминисценции, на актуализирания и припомняния на предишното: например онасловяването „Смесна китка” бележи както първото му издание, замислено като литературно-периодично, така и един от последните му опити за вестник през 80-те години на ХIХ в., където вече идеята за елитарно издание с художествени раздели е „снизходила” до едноизмерна политическа сатира; същото би могло да се твърди за обозначенията календар и песнопойка, до които поетът прибягва и след Освобождението, и за ред сходни повторения, преосмисляни от новия контекст. Ярка автореминисцентност може да се установи линейно-хронологически в темата за всевластието на парите/кесията/капитала: от сравнително ранната сатира-ода „Песен на паричката ми” (1861) – един пародийно-игрови и художествено пълноценен текст, писан като подражание, но надскачащ подражателността, през вече по-буквалния „Ода на празната кесия” (1882, по Змай Йованович), до съвсем буквалистичния, политизиран текст „Българската кесия” (1889), който вече не е волно подражание по чужд модел, а безкрило наподобяване на действителността.

Устойчива автореминисцентна линия би могла да се съзре и при мотива старост/стареене: още в твърде ранното „Гори” (1852), изпълнено с ред поетически открития от рода „Гори посърнали и меланхолни/ вий, голи, бледни като болни”, е въведен мотивът за необратимото време, който противопоставно е преобърнат и разигран в палинодията по Ат. Христопуло към края на 50-те, за да се стигне до резигнативния текст от 1879 г. с финално-обобщителна стойност „Дъртешка любов” (Любовният ѝ цвят и плод премина, / отиде си младостта ми, загина, / а от старост що мож да се ожида?), както и до споменатите в началото „Старост” (тежко ти тебе, дъртешко дяло – / живот ти дума, смей ти се в очи) и „Стар съм” (Стар съм, слаб, изнемощен съм, / туй ми памет веч твърди. / Борил съм се, уморен съм – / почив искат ми гърди), писани навярно съвсем в края на житейския и творчески път и дали основание на концептуалиста Пенчо Славейков да досътвори, да изведе стихотворението „Епилог” като окончаващо, като рамкиращо забележителната поетическа дейност на неговия баща, както и като творба, затворила една епоха в развоя на българската поезия.

 

към следващата част >>