Любопитно

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

I. Творчески процес

*      *      *

Характерно за творческия процес на Фани Попова-Мутафова е подробното, задълбочено и добросъвестно проучване на всички достъпни ѝ исторически извори за съответната епоха и личност. Тя се потапя в миналото, за да почувства неговия дух, и едва тогава пристъпва към писане. Преди да напише биографичния си роман „Доктор Петър Берон“ например, вече полусляпа, с лупа, тя чете на френски език осемте тома на Бероновата „Панепистемия“ („Всенаука“), всеки от които е по 1000 страници. В архива ѝ са запазени стотици страници със записки от исторически книги и документи. Неслучайно Симеон Радев отбелязва, че Фани Попова-Мутафова познава българската история по-добре от много професори историци. (Красимира Даскалова. Автор, общество, цензура. Щрихи към персоналната генеалогия на Фани Попова-Мутафова. – В: Историята на книгата – начин на живот. – София, 2002, с. 330.)

 

*      *      *

„Обикновено аз твърде дълго живея със замислената творба, докато напълно узрее. Готова ли е – аз не почвам да я пиша, а просто я преписвам от паметта си завършена, цялостна“ – казва Фани Попова-Мутафова. (Фани Попова-Мутафова. Спомени. // Летописи, 1997, кн. 5–6, с. 162.)

 

*      *      *

„Настъпи период на най-трескаво интензивната ми работа [30-те години на ХХ век], когато подписвах договори на всички страни: сбирки, разкази, повести, романи, детски книги, преводи. Имаше една къщичка в Копривщица, кацнала високо на баира, под самата гора. Там прекарвахме цялата ваканция на сина ми. Пристигах с пишещата машина и два топа бяла хартия. Връщахме се наесен с две готови за печатане книги.“ (Цит. по: Благовеста Касабова. Чудотворката. – София, 2000, с. 31.)

 

*      *      *

В бр. 792 от 1939 г. „Вестник на жената“ публикува анкета с няколко известни български писателки. Отговорите на Фани Попова-Мутафова са крайно лаконични, но откровени:

„Въпрос: Освен литературната работа, кое друго занятие най-много ви привлича?

Отговор: История, кино, музика.

Въпрос: Какво най-вече ви подтиква към творчество?

Отговор: Датата на договора.

Въпрос: Какво значение имат похвалите при вашата работа?

Отговор: Най-голямо значение са имали укорите.

Въпрос: Какво отношение имате като писателка към обществените явления?

Отговор: Активно.“

 

*      *      *

До последния миг не изпуска молива, а когато вече съвсем отпада и ослепява, диктува на внучката си Фани Турмачка.

 

 

II. Фани и Чавдар

*      *      *

„Ако не беше Чавдар, никога нямаше да напиша всичко, което съм написала. Той ме организираше, понякога ми се и поскарваше. Караше ме да подпиша договор с някое издателство за току-що започната книга или дори само запланувана в ума ми. И пред угрозата издателството да протестира договора, ако не спазя договорния срок, мобилизирах се, сядах и за учудващо кратко време написвах книгата.“ (Вера Гюлгелиева. Спомени за достойни българи. – Пловдив, 1994, с. 116.)

 

*      *      *

По повод сватбата на Фани и Чавдар приятелите им пишат следните шеговити стихотворения:

 

  • Приветствие от нас
  • На тебе, Фани, и на теб, Чавдар,
  • поднасяме таз кухненска потреба
  • това е твърде, твърде скромен дар,
  • но толкова ни позволява джеба.
  •  
  • Във него вечер да си правиш чай
  • и да забравиш всички дни бездомни
  • и в този тъй великолепен край –
  • за нас той нека нещо да ти спомни…
  •  
  • А всички ние тук по навик стар,
  • когато бъдем в късна нощ пияни,
  • ще пращаме привет от Алказар
  • на теб, Чавдар, и хубавата Фани!

30 ноември 1922 г.               Дако [Йордан Стубел]

 

  • Тази вечер много ми се спи.
  • Тази вечер много сме пияни.
  • Бялото ли вино ни опи
  • или твойта радост, скъпа Фани!
  •  
  • Ний не сме съвременници, знам,
  • на квартети, сайдери и срещи
  • ала през кадилен тамиян
  • виждаме венчалните ви свещи…
  •  
  • Сбогом! Сбогом! Радост ни смути
  • и за радост всички тук сме сбрани
  • ще отминеш скъпи Чавдар – ти,
  • ще отмине наш’та светла Фани!

29 ноември 1922 г.               Димитър Симидов, Борис Първанов

 

  • Великолепни Чардаш, скъпа Фани!
  • Прекланям се пред тази светла вест, –
  • вий на шега започнахте от лани,
  • а много сериозно свърши днес.
  •  
  • Започнахме с закачки и куплети,
  • ожесточена водихме борба, –
  • Чавдар, Чавдар, ний двама сме поети,
  • но двамата различни по съдба.
  •  
  • И често тук, сред толкоз снег и киша,
  • ще си припомням нашия квартет,
  • и винаги със мъка ще ви пиша,
  • че аз съм толкоз, толкоз без късмет.
  •  
  • И от любов и мъка уморени,
  • за Синигера[1] вий спомняйте си там
  • за наште скрити срещи и за Лени[2],
  • че аз, аз ще бъда тука сам.
  •  
  • Ех, тази вечер дремка ми се дреме
  • от мъка, от тревога и любов, –
  • да се повърне хубавото време
  • о, вярвай ми, на всичко съм готов.
  •  
  • Ах, помниш ли, те бяха ученички,
  • а ний какво, ний пиехме пелин,
  • заклевам се тържествено пред всички –
  • довиждане във Мюнхен и Берлин.

Дако

 

  • Вечерта ще поръси рубини
  • херувимския светъл алков
  • ще си спомним след много години
  • нашата свята любов…
  •  
  • Ти ще спомниш Чавдара, аз Лени,
  • трептящите бели брези,
  • и алеята, дните студени,
  • безутешните тихи съзли.

[Йордан Стубел, лятото или есента на 1922 г.]

 

(Цит. по: Катя Кузмова-Зографова. Чавдар Мутафов. Възкресението на дилетанта. – София, 2001, с. 54–55.)

 

*      *      *

Майката на Фани Попова-Мутафова от самото начало е зле настроена към Чавдар, защото смята, че той не може да даде необходимото спокойствие и сигурност на дъщеря ѝ. Той няма завършено образование, аристократично се е отказал от наследството си в полза на сестра си, сякаш е някакъв богаташ. И като капак на всичко – писател, и то пишещ така, че нищо не му се разбира. Тя прави всичко възможно да предотврати сватбата им, но Фани налага волята си. До края на живота си обаче майка ѝ остава резервирана към съпруга ѝ.

 

 

III. Бел епок

*      *      *

Един случка от детството се е запечатала особено силно в съзнанието на писателката и по-късно тя я тълкува като знак от съдбата. Като дете Фани и семейството ѝ посетили двореца Отьой в Париж. Високопоставен френски офицер я вдигнал на ръце и я поставил върху леглото на Наполеон с думите: „Нека тази малка българка запомни, че някога е седяла връз леглото на Наполеон.“ (П. Тихолов. Разговор с Фани Попова-Мутафова. // Око, бр. 86, 26 ноември 1940 г.)

 

*      *      *

Съвременниците на Фани Попова-Мутафова си я спомнят като дребна, фина, красива и много изискана жена с аристократично излъчване. Любимият ѝ цвят е лилавият и много често се облича в него. Обича хубавите бижута, парфюми и дрехи. (Вероятно оттук идва и измисленото обвинение от комунистите по време на процеса срещу нея, че се е срещала лично с Хитлер и че той ѝ е подарил златен пръстен с рубин.) Чавдар Мутафов я е наричал „малката маркиза“.

 

*      *      *

Фани Попова-Мутафова разказва два интересни спомена, свързани с Николай Лилиев: „Още при първите стъпки [в Германия] се сблъскахме с няколко познати българи, които възкликнаха изненадани. Единият, помня, беше Дечко Узунов, който после ни отстъпи стаята си, докато си намерим квартира. Всички предложиха да ни заведат в кафене „Стефани“, където тогава се срещаха нашите сънародници. Първото нещо, което видях в „Стефани“, беше учуденото лице на Николай Лилиев, който тревожно попита: „Избягахте ли?“ Когато го успокоихме, че сме законни съпрузи, по всички правила, щастлива усмивка изясни чертите му, сякаш голяма грижа се бе свалила от плещите му.“ (Цит. по: Благовеста Касабова. Чудотворката. – София, 2000, с. 9.)

Авторката си спомня и за пословичната творческа скромност на Лилиев, който силно се разгневил, когато разбрал, че името му е изписано на първо място в либретото на операта „Цар Калоян“: „Когато веднъж, при една случайна среща в трамвая, аз се осмелих да му кажа, че сме сложили първо неговото име, а после моето, той се разгневи така, че си запуши ушите и не искаше да слуша моите обяснения, за голямо удивление на пътниците.“ (Цит. по: Благовеста Касабова. Чудотворката. – София, 2000, с. 10.)

 

*      *      *

По време на престоя си в Мюнхен (1922–1925) Фани и Чавдар Мутафови са страстно увлечени по музиката на Вагнер. Писателката си спомня, че са слушали цялата тетралогия „Пръстенът на нибелунга“ два пъти едно след друго.

 

*      *      *

Чавдар и Фани Мутафови са част от групата интелектуалци, които се събирали в прочутата сладкарница „Цар Освободител“.

 

 

IV. През комунистическия период

 

*      *      *

Приятелката на Фани Попова-Мутафова Вера Гюлгелиева си спомня: „Скоро след нашето запознанство [1952 г.], една неделя сутрин към 10 часа я посетихме с Елена Армянова. Заварихме Фани с очернени ръце да се мъчи да запали печката. В лявата си ръка държеше книга, от която с другата дереше и пъхаше в печката, а след като листата изгаряха, тя упорито отказваше да се подпали. Загледах се в книгата – съвсем нова, неразрязана още. Оказа се второто издание на нейния исторически роман „Иван Асен II“, издаден от книгоиздателство „Иван Куюмджиев“, София. Издърпах книгата от ръката ѝ и почти изкрещях възмутена:

„Фани, ти луда ли си? Та аз и мнозина мечтаем за тази твоя книга, а ти я гориш!“

Тя се обърна към мен, все още стискайки няколкото току-що одрани страници от романа. Тъмните ѝ очи ме гледаха с голяма скръб и отвърна:

„Какво да правя? Тази проклета печка с влажните въглища и трески така трудно се пали, вестници не останаха от нея. А десетки книги от този мой роман, никому ненужни, стоят горе на тавана. Вече няколко изгорих.“

Закашля се и седна на близкия фотьойл. Подадох на Елена вече повредената книга да запали печката. Седнах срещу Фани и безмълвно я наблюдавах. Тя се мъчеше да надвие пристъпа на астма, появил се навярно от усилието с печката, а и навярно от мъката сама да гори собствената си творба.“ (Вера Гюлгелиева. Спомени за достойни българи. – Пловдив, 1994, с. 112–113.)

 

*      *      *

Пред писателя Йордан Вълчев Фани Попова-Мутафова разказва как се е стигнало до реабилитацията ѝ с издаването на романа „Дъщерята на Калояна“ през 1962 г.: „Разправяше ми – не помня времето – как я извикал Христо Радевски и ѝ подал плик с 20 хиляди лева (преди обмяната 1962!) и се извинил, че е била забравена, и т.н. Тя отказала плика, защото: „Г-н Радевски, свикнала съм да получавам пари за труд!“ Тогава той изважда от друго чекмедже готов договор – само да впише заглавие и да се подпише. Тя вписва „Дъщерята на Калояна“ и се подписва, взимайки 5 хиляди аванс. […] Когато романът почнал да се печата усилено и останала само първата кола, „дойде при мене един голям комунист и ми каза, че трябва да направя предговор – прогледнала съм“ (Йордан Вълчев. Дневници 1947–1991. – Велико Търново, 2005, с. 414.) От спомените на приятелката на Фани Попова-Мутафова Вера Гюлгелиева става ясно, че този „голям комунист“ е философът и естет Атанас Илиев, който не само ѝ съобщил, че новото издание на книгата ѝ трябва да е придружено от предговор самокритика, но дори написал първия вариант на този предговор и предложил на писателката да го подпише. След кратко колебание Фани Попова-Мутафова го скъсала. Но желанието ѝ романът да бъде публикуван все пак надделяло и накрая, след дълга вътрешна борба, тя се съгласила. След като поправеното издание на „Дъщерята на Калояна“ със самокритичния предговор излиза през 1962 г., „Фани започна да получава от разни краища на страната обвиняващи и дори обидни писма, че се е продала, че тя била тяхно знаме, нещо свято, а ги е предала и пр., и пр. По телефона също ѝ се обаждаха недоволни и порицаващи я гласове, познати и непознати.“ (Вера Гюлгелиева. Спомени за достойни българи. – Пловдив, 1994, с. 120–122.)

 

*      *      *

В дневника си писателят Йордан Вълчев разказва следния слух: „Фани Попова-Мутафова била направила завещателен плик, отваряем три месеца след смъртта й. В плика имало друг плик, адресиран до Пантелей Зарев. В него известявала, че понеже след 09.09.1944 била преследвана и не могла да издава книги, а написала два романа, дала ги на млади хора, за да излязат под тяхно име – само и само да излязат. Тези млади хора били Стефан Дичев („За свободата“) и Антон Дончев („Време разделно“). Повече нищо – нито претендира за пари, нито пише каквото и да било.“ (Йордан Вълчев. Дневници 1947 – 1991. – Велико Търново, 2005, с. 412). Самият Вълчев смята, че този слух не отговаря на истината, а и стилистичният анализ на двете цитирани произведения потвърждава заключението му. Но въпреки това историята с издадените под чуждо име романи на Фани Попова-Мутафова продължава да циркулира и днес.

 

*      *      *

Съзатворничката ѝ Добринка Добрева-Стоилова всяка година гостувала в София на Фани Попова-Мутафова за рождения ѝ ден и двете си нареждали странна трапеза: ябълка, лук, хляб и чесън – за да си припомнят затворническите си „пиршества“ (по спомен на внучката на Фани Попова-Мутафова – Фани Турмачка. (Цит. по: Катя Зографова. Многоликата българка. – София, 2006, с. 182.)

 

*      *      *

Престоят в комунистическия затвор ѝ причинява жестока психическа травма. След това до края на живота си тя изпитва непрестанен страх, че я следят. (Вера Гюлгелиева. Спомени за достойни българи. – Пловдив, 1994, с. 119.)

 

*      *      *

Произведенията на Фани Попова-Мутафова се радват на голям интерес не само сред българските читателите, но и извън границите на страната. Затова след 1944 г. от чужбина се свързват със Съюза на писателите, за да установят контакт с авторката и да преведат и издадат нейни книги. Но отговорът на Писателския съюз бил, че Фани Попова-Мутафова вече е умряла. (Вера Гюлгелиева. Спомени за достойни българи. – Пловдив, 1994, с. 119.)

 

*      *      *

Съюзът на българските писатели дори не публикува некролог по повод смъртта на Фани Попова-Мутафова. Но нейни анонимни почитатели пишат некролог на циклостил и сами го разлепват из цяла София. (Катя Кузмова-Зографова. Българката, която не се унижаваше, нито превъзнасяше. // Континент, бр. 58, 8 март 1996, с. 25.)

 

Андрей Ташев

 

[1] Друг псевдоним на Йордан Стубел.

[2] Любимата на Стубел.