За творчеството на Фани Попова-Мутафова

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Творчеството на Фани Попова-Мутафова отдавна си е спечелило обичта и признанието на читателите, но все още очаква своя цялостен и безпристрастен литературоведски анализ. Изследователски интерес към писателката наистина не липсва, но той е насочен главно към драматичната ѝ лична съдба и в много по-малка степен – към самите ѝ текстове. Макар и лесно обяснимо, това разместване на акцентите е несправедливо, защото Фани Попова-Мутафова е автор на значително по обем творчество, което изиграва съществена роля в развитието на българската литература.

Фани Попова-Мутафова не остава в сянката на своя именит съпруг Чавдар Мутафов, а още от началото на писателската си кариера изгражда свой собствен уникален и разпознаваем творчески облик. Първите ѝ книги – сборниците с разкази „Жени“ и „Жената на приятеля ми“ – са обединени от темата за съвременната жена, за нейната душевност и интимни преживявания. В тях авторката създава живи, убедителни и емоционално въздействащи женски образи, които я утвърждават като проникновен познавач и изразител на женската психика.

Въпреки че дебютните ѝ книги са приети много добре и от читателите, и от критиката, Фани Попова-Мутафова става истински популярна и се налага като писател с историческите си романи и повести. С тях тя се превръща в първата жена в българската литература, която сериозно се занимава с историческа проза, като същевременно се включва в една от най-мощните тенденции в белетристиката ни между двете световни войни – засилващата се роля на историческата тематика. След националната катастрофа, настъпила с края на Първата световна война, обществото ни все по-силно търси опора в героичното минало на България, в нейните бляскави успехи и славни владетели от Средновековието. Издателите и писателите отговарят на този интерес с множество поредици за исторически разкази и романи – „Древна България“, „Български исторически романи“, „Българска историческа библиотека“, „Български царе“ и др. Огромната част от тази книжнина обаче е с много ниска художествена стойност и е писана от автори със съмнителна историческа компетентност. Произведенията на Фани Попова-Мутафова (заедно с тези на Петър Карапетров, Константин Петканов и Стоян Загорчинов) са сред редките успешни опити в българската историческа проза между двете световни войни. Характерно за творческия процес при авторката е съвестното и задълбочено проучване на изворите за съответната епоха и личност, преди да пристъпи към писане. Но историческите факти при нея не са представени в суров вид, а са творчески преосмислени и одухотворени, без от това да страда историческата достоверност на разказното. Неслучайно романите ѝ получават възторжени отзиви и от професионални историци като Иван Дуйчев и Симеон Радев. Синтезът между исторически факт и художествена измислица при Фани Попова-Мутафова е издигнат до непознати дотогава висоти.

Белетристичният талант на Фани Попова-Мутафова се разгръща най-пълно в тетралогията „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан Асен“ и „Последният Асеновец“ („Боянският майстор“). Това е завладяващ, увлекателен и – въпреки приликите с вълшебната приказка и романтичната идеализация, в която се долавя влиянието на възгледите на Виктор Юго и Александър Дюма-баща за историята – верен на историческата истина разказ за династията на Асеневци. В него авторката пресъздава убедително духа на епохата, извайва ярки и пълнокръвни образи, които остават в съзнанието на читателя и подхранват патриотичните му чувства. Проследявайки драматичните и съдбоносни за България събития от XII–XIII век, Фани Попова-Мутафова поставя фундаментални въпроси за националното ни развитие: за отношенията със западноевропейския свят, за търсенето на най-добрите пътища за страната, за цивилизаторската мисия на българския етнос. Но заедно с това я занимава и по-общият проблем за многостранните отношения между човека и историята. От една страна, в тетралогията откриваме художествено въплъщение на идеята за водещата роля на личността при осъществяване на големите исторически събития за сметка на незначителното място, отредено на народа. Затова вниманието на писателката е съсредоточено главно върху тесния дворцов кръг. Оттук и желанието ѝ да осветли механизмите на властта, да изследва психологията на владетеля и неговото обкръжение. Но разкриването на ролята на личността в историята при Фани Попова-Мутафова върви успоредно с осмислянето на индивидуалното преживяване на времето като фактологична определеност. С тази философска интерпретация на историята, съчетана с художественото пресъздаване на фактите, тетралогията за Асеневци поставя началото на модерната българска историческа проза, а майсторски изграденият и увлекателен разказ я приобщава към най-високите световни образци в жанра.

С втория роман от тетралогията – „Дъщерята на Калояна“ – започва и реабилитацията на Фани Попова-Мутафова през 1962 г. след 18-годишната забрана да публикува. Комунистическата власт обаче ѝ налага да напише предговор самокритика и да преработи книгата си, за да се впише в новата политическа ситуация в България. Така се появява новото издание на романа, в което са представени далеч по-подробно богомилското движение и „социалните“ му корени, некадърността и продажността на болярите и експлоатацията на латинците. Въпреки че промените не са толкова големи, колкото при второто издание на Димитър-Димовия „Тютюн“ например (където се налага добавяне на нови персонажи и сюжетни линии), това все пак не е автентичният текст на писателката. През 1969 г. излиза също преработеното издание на „Солунският чудотворец“.

Творческият интерес на Фани Попова-Мутафова към историческата белетристика не се ограничава само с епохата на Средновековието. Тя публикува разкази, романи и пиеси и за видни личности от Българското възраждане: Паисий, Софроний, Георги С. Раковски, Христо Ботев, Васил Левски, Ангел Кънчев, Тодор Каблешков, Бачо Киро, Григор Пърличев и др. Особено внимание сред „възрожденския“ дял от историческите ѝ произведения заслужава биографичният роман „Доктор Петър Берон“ – забележителен портрет, с който авторката прониква отвъд известните факти за живота и делото на големия учен енциклопедист и определя своеобразното му място сред останалите български исторически личности. До края на живота си Фани Попова-Мутафова работи над мащабна трилогия със заглавие „Великата река“, проследяваща историята по нашите земи от времето на траките до създаването на българската държава през VII век. Но за съжаление, този амбициозен творчески проект, както и още няколко, за които ще стане дума по-долу, остават незавършени.

И в историческата си проза Фани Попова-Мутафова продължава да разработва темата за жената, позната от най-ранните ѝ разкази и повести, но вече от различна перспектива. С образите на Мария – дъщерята на цар Калоян, Райна Княгиня, Анна Комнина, Сирма войвода, Неделя Петкова, киевската царица Олга и много други тя задълбочава наблюденията си върху женската душевност и заедно с това поставя важния и за съвременния феминизъм въпрос за мястото и ролята на жената в историята. Съдбата на овластената жена я интересува до края на живота ѝ, доказателство за което е незавършеният ѝ роман за българската княгиня и византийска императрица Елена Драгаш. Силното и ярко присъствие на женски персонажи в историческата проза на Фани Попова-Мутафова ни дава основание да интерпретираме този дял от творчеството ѝ като опит да се видят историята, властта, политиката, дипломацията през женската гледна точка.

На мястото на жената в съвременното общество пък е посветена голяма част от публицистиката на писателката от 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век. Тук тя изразява директно идеите, които със средствата на художественото слово внушава чрез разказите и повестите си за съвременния живот. Нейният „феминизъм“ всъщност е страстна защита на традиционната роля на жената в обществото, свързана със семейството и раждането и отглеждането на деца. Фани Попова-Мутафова не одобрява жените да заемат работни места и позиции, отредени от традицията на мъжете. „Новата българка“ според нея трябва да изпълнява единствено завещаните от патриархалния модел функции на жената – да бъде съпруга, майка и домакиня. Изглежда парадоксално, че индивидуалистка и интелектуалка с успешна кариера като Фани Попова-Мутафова защитава подобни неопатриархални идеи. Но когато разгледаме позициите ѝ в по-широкия контекст на времето, в което живее, откриваме тяхното дълбоко основание. След изтощителните войни от началото на века България е отслабена и обезкръвена. В есетата си Фани Попова-Мутафова предупреждава, че евентуалното намаляване на раждаемостта вследствие на еманципацията на жената би довело до стопяване и постепенно изчезване на българския народ. Затова тя препоръчва на българката да ражда повече деца, а на държавата – да последва примера на хитлеристка Германия и на фашистка Италия и да предприеме сериозни мерки за насърчаване на раждаемостта.

Това не е единственият пример на възхищение на Фани Попова-Мутафова от политиката на Хитлер и Третия райх. В статиите ѝ от този период, част от които са препечатани в сборника „Новата българка“ (1942), откриваме и немалко откровено фашистки твърдения: „Новото, това е освобождението на арийския свят от юдейството…“; „В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по-радостен свят“; в статиите си, посветени на философията на българската история, акцентира върху „наследствената биоплазма, безсмъртната кръв, която не се променя през течение на вековете“. Тези факти от творческата биография на писателката рядко се споменават днес, вероятно от страх да не се разруши образът ѝ на „светица със затворнически номер“ (по заглавието на публикация за нея от 1992 г.). Премълчаването им обаче е също толкова вредно, колкото и тяхното преувеличаване. А и автор от ранга на Фани Попова-Мутафова няма нужда от подобна криворазбрана „защита“. Самата тя при разпитите пред т.нар. Народен съд през 1944 г. признава: „Пишех за тържеството на фашизма като смятах, че това е новото, което ще обнови света.“ По-коректно от обвинението и премълчаването би било да потърсим причините, които довеждат духовен аристократ като Фани Попова-Мутафова до подобни крайни възгледи и пристрастия. Тези причини вероятно се коренят в болезнената ѝ любов към миналата слава и мощ на България и в мечтата ѝ да види страната ни отново обединена и силна – убеждения, които са в основата на цялата ѝ обществена и творческа дейност.

Фани Попова-Мутафова е страстна почитателка на киното и в периода между двете световни войни публикува рецензии за новоизлезли филми. Автор е и на интересни творби за деца. Сред тях се откроява повестта „Зарко и хвърчилата“, в която авторката в най-пълна степен проявява познанията си за детската душевност и светоусещане. Освен споменатите по-горе незавършени произведения, тя оставя и идеен проект за психологически роман със заглавие „Седемте цвята на любовта“.

Творческият портрет на Фани Попова-Мутафова би бил непълен, ако не отбележим и дългогодишната ѝ работа като преводач и редактор на преводи от италиански език, с която допринася много за сближаването между двете страни. А чрез творчеството си тя се превръща в безценен посланик на българската култура в чужбина, тъй като нейни произведения са преведени на над 10 езика.

Въпреки че с някои от текстовете си плаща дан на времето, в което живее, Фани Попова-Мутафова оставя трайна диря в нашата литература със забележителното си човешко и творческо присъствие. Тя задава нови тенденции и перспективи за развитието на българския исторически роман, чието влияние може да бъде проследено чак до наши дни. Целият ѝ житейски и творчески път е илюстрация на убеждението ѝ, че писателят не може да живее откъснат от проблемите на своето време.

 

Андрей Ташев