За творчеството на Елин Пелин

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

  • Елин Пелин е един от големите ни писатели,
  • който най-малко литературен баласт е оставил.

Чудомир

 Владетел на разказването

Когато изтъкнатият библиограф Тодор Боров решава да издаде събраните съчинения на Елин Пелин, писателят насмешливо възкликва: „Какви съчинения, бе! Аз не съм писал съчинения“. Независимо дали закачката е свързана с школското значение на жанровото понятие „съчинение“, или носи някакъв друг подтекст, несъмнено тя говори за важността, която Елин Пелин придава на ясното и точно жанрово определение на литературните творби. Макар в жанрово отношение неговото творчеството да не е лишено от разнообразие, повествователните жанрове, особено краткият разказ и повестта, са неговата писателска стихия. У него не липсват, разбира се, и опити в областта на лириката, дори пет негови стихотворения са включени в съставената от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910). Но преди всичко той си е извоювал името на един от най-големите майстори на разказа в българската литература. Неговото разказване е не само сладкодумно, но и новаторско в най-неподправения смисъл на думата. Това обяснява защо неподражаемият начин, по който Елин Пелин разказва, заема водещо място в оценките и в изследванията, посветени на неговото творчество – и по негово време, и след това.

 

Отличителни черти на Елин-Пелиновия повествователен стил

Ако се обобщят отзивите на Елин-Пелинови съвременници за неговото разказваческо майсторство, ще се види, че почти всички те открояват в писането му свойства като конкретност и яснота на образите, скритост на авторското присъствие, простота, проницателност за невидимите връзки между нещата. Според Владимир Василев образите, които Елин Пелин създава, „не са неуловими сенки, неопределени полумисли, продукт на едно абстрактно въображение. Той олицетворява своите поетични блянове в ясни, точни и категорични образи. И това са формите на самия живот“. Александър Балабанов посочва като голямо достойнство на Елин Пелин като разказвач (впрочем Балабанов навсякъде го нарича „поет“) това, че „не говори сам, не се намесва ни показно, ни дори скришом в работите на своите герои, не прошарва техните мисли със свои, а оставя нещата и хората сами да се показват, сами да се представят“. И двамата цитирани по-горе автори подчертават качествата на Елин-Пелиновия език: „прост, спретнат, изящен“ (Вл. Василев); „съвсем прост, естествен говор“ (Ал. Балабанов). На свой ред Димо Кьорчев[1] пише, че по следите, оставени във всички разкази на Елин Пелин от „магията на творчеството“, може да се намери „тайнственият път между нещата, природата и самите нас“.

През последните няколко десетилетия в българското литературознание се появиха проникновени анализи на Елин-Пелиновия художествен свят и повествователен стил.[2] Ето и някои от главните изводи на анализаторите:

– централно значение на събитието/случката в разказа;

– лаконизъм и стремителност (насоченост на повествованието към развръзката);

– доминиране на сюжета над героите;

– водеща композиционна и смислова роля на диалога и пейзажа;

– вграждане на дисхармонията на социалните отношения, която е основна Елин-Пелинова тема, в хармонична и уравновесена художествена конструкция;

– впечатление за самоизразяване и саморазкриване на света без участието на автора; едновременно отсъствие и присъствие на повествователя;

– отрицание на всяка едностранчивост в оценките за човека и света;

– съчетаване на комично и трагично;

– самоповторителност, странстване на мотиви и образи през различни творби;

– доминиращи в структурата на разказа са не отделните елементи, а начините на съчетаването им.

 

В света на Елин Пелин

     Разказите

През 1938 г. Тодор Боров осъществява идеята си да редактира и издаде събрани съчинения на Елин Пелин. В първите два тома, озаглавени съответно „Летен ден“ и „Щъркови гнезда“, са включени 50 разказа, сред които всепризнати шедьоври като „Косачи“, „Кумови гости“, „На оня свят“, „Андрешко“, „Напаст божия“, „На браздата“, „По жътва“, „Ветрената мелница“, „Сиромашка радост“, „Нане Стоичковата върба“, „Задушница“, „Спасова могила“, „Мечтатели“, „Пролетна измама“, „Сълза Младенова“. Несъмнено изброените заглавия са едни от най-известните, но в тези два тома няма нито един разказ, който да не е на зададената от тези шедьоври висота. Прозвището „певец на българското село“, което писателят дължи на тези творби, без да е неоснователно, е твърде едностранчиво и обедняващо. Несъмнено селото е социалното пространство, в което е вместен съграденият в тези разкази образ на човешката участ и свят, но той отива далеч извън неговите граници. Несъмнено Елин Пелин има остро чувство за социалната обусловеност на човека, но в не по-малка степен и за вътрешната сила, която прави същия този човек способен, понякога изненадващо за самия себе си, да надмогне обусловеността си, да намери простор за душата си и да не се пречупи под бремето на пошлостта, неправдата и грозотата. Следващите няколко реда от едно от най-проникновените изследвания на творчеството на Елин Пелин описват по неподражаем начин тази „двумерност“ на неговия художествен свят: „В творбите му има много мизерия и нищета – задлъжнели селяни, продали на чорбаджията лихварин последната си нивица; бирници, отнасящи единственото нещо, което има стойност в осиромашелия дом; просяци с прозиращи, посинели от студ меса и вдовци, попременени, постегнати като за Задушница и пак – с вехти чешири и кръпки, зашити неумело отвън; тъжни шествия за дъжд – боси, гологлави селяни, вдигащи пушилка прах под адското немилостиво слънце, озлочестени моми, сирачета в широки покъсани дрехи, чакащи подаяние или като Монката – с тънки като клечки ръце и сини прозиращи жили, умиращи навръх чудотворната Спасова могила.

Но като противоядие на това в Елин-Пелиновите творби има и поезия, и мечти, изкусни свирни на кавал, чието описание остава ненадминато в нашата литература, шеметни ръченици и надиграване, закачки и волен смях, вълшебни приказки край догарящия огън и вяра в кадеми и талисмани, донкихотовски кроежи и ветрени мелници и разбира се, много любов… И онези картини на догарящия кървав багрец на залеза, дълбок, лазурен и безкраен, с мечтателния ек на хлопатарчетата и изчистената далечна линия на хоризонта, носещата се на вълни песен и трепкащите звезди.“[3]

           

     Повестите

     „Нечиста сила“

Печата се за първи път в сп. „Слънчоглед“. То е редактирано от Димо Кьорчев и Елин Пелин и излиза само една година – 1909-а. В събраните съчинения на автора повестта не е включена, защото по негова собствена преценка не е достатъчно добра. Самият той определя темата ѝ като банална, добавяйки, че баналните теми са най-мъчни за писателя, защото, „ако не сполучи да им придаде известна оригиналност, работата пропада“. По думите му героинята на повестта е „универсалната героиня на живота и на всички романи – жената с нейната неразгадана сила, която или въздига, или проваля. В моя случай тя проваля. Събитието се развива преди години в ханче край широкото шосе сред Софийското поле. Цековица, хубавата кръчмарка, със своя опасен чар действа като някаква нечиста сила върху мъжките души и нанася морални и материални разрушения. Неумолима и съдбоносна е нейната магическа стихия, която буди страст, ревност, престъпления и падения…“

 

    „Гераците“

 За „Гераците“ Никола Георгиев казва и в своя анализ на творбата доказва, че е не само най-хубавата, но и най-близката до своята жанрова същност българска повест.[4] Писателят разработва свой собствен подход към широко разпространения в литературата сюжет за разпада на едно семейство, като повествованието многозначително мълчи за причините, довели до този разпад, поставяйки ударението върху психологическите и житейски последици от него за всеки от героите, върху индивидуалния начин, по който всеки от тях преживява случващото се. Елин Пелин несъмнено е имал много ясно съзнание за същината на своя замисъл, след като се е разграничил от наложилото се още приживе на самия него тълкуване на „Гераците“, което извежда на преден план тезата за социалната обусловеност на родовата катастрофа, разказана в повестта. Следният диалог между писателя и неговия верен млад приятел и също писател Змей Горянин казва всичко за „недоразумението“, стоящо в основата на това тълкуване.

„– Пелине, навремето си в гимназията учехме, че идеята на „Гераците“ е разрушителното влияние на града върху патриархално-родовия бит на селото, а оттам и върху нравствената физиономия на селянина! Че това е така – така е. Че действително от „Гераците“ може да се изведе това заключение – е вярно. Мен обаче ме интересува ти предварително ли си обмислил провеждането на тази идея?

– Не, разбира се – отговори ми Пелин, като провлече „не“-то, за да подчертае още по-силно, че е „не“. – Аз разказах една история за разпадането на един стар род. Стотици такива истории са станали в нашите села, с нашите селяни, особено след Освобождението и развитието на истински градове… Виждаш ли къде е недоразумението, Змейо: аз съм разказал нещо из живота, реално нещо, което става пред нас или което може да стане пред нас. Ако ме беше запитал някой, когато седнах да пиша „Гераците“: „Каква идея имате сега, когато почвате този разказ, щях да отговоря – да разкажа една история за едни хора, които преживяват интересни неща; да разкажа как ги преживяват и защо именно по такъв начин ги преживяват.“ Повече нищо не бих могъл да кажа. А ако същият този човек, след като прочете разказа, ми каже: „Ами че вие сте имали идеята да покажете как градът влияе на селото, бих му отговорил: „Не! Такава идея не съм имал. Разказах за живота на тези хора такъв, какъвто е. А пък вие вадите заключение, че той е такъв, защото отгоре им се е стоварило влиянието на града. Съгласен съм с вас.“[5]

Безспорно, както цялото останало творчество на Елин Пелин, така и повестта „Гераците“ е белязана от неговия усет за социалните процеси и техните последици, без това да отменя надвременния характер на прозренията му за човешките взаимоотношения. В този смисъл може би едно от най-силните послания на творбата е, че няма невинни – когато нещо в човешките връзки се къса и отколешни здрави модели на общностен живот рухват безвъзвратно, всеки с нещо, съзнателно или не, е допринесъл това да се случи.

 

     „Земя“

Елин Пелин споделя, че е започнал да развива замисъла си за тази повест по настояване на приятеля си Димо Кьорчев, когато последният е започнал да издава списанието „Пролом“. Признава също, че тази книга е била написана „с голям зор“. Прототипът на главния герой му е бил познат, чорбаджийски син от близко до неговото село. В паметта му се е врязала една сцена, на която сам е станал свидетел: „Веднъж, като ходех на лов, го видях из една нива – той беше висок човек, – крачи като призрак с едни лачени ботуши: вземе пръст, мирише я и я хвърли. Този човек беше богатски син и ламтеше за земя. Оттам ми е дошло хрумването да напиша „Земя“. Има нещо от съдбата на този човек, който после малко се побърка и умря; но същото, което аз описвам в „Земя“, не е. Оттам ми е дошло хрумването. Тази картина ми се беше запечатала в ума: слиза от един баир и го виждам как крачи в нивата заплашително като един владетел, господар на тази земя; по едно време ровне, вземе пръст, помирише я и я хвърли.“[6]

От това мимолетно впечатление се ражда разтърсващият образ на поробения от алчността към притежание Еньо, който заради гибелния си ламтеж отхвърля любимата си, оженва се за жена, която не обича, заради наследството ѝ, прави опит да убие брат си, който оцелява, но остава безпаметен, глух и ням. Закъснялата съвест на Еньо започва непоносимо да го измъчва, той се пропива и пропилява всичко, което е натрупал с цената на няколко погубени живота. Когато умира, не може да бъде погребан заради силните зимни виелици. Оставят го в черквата, но забравят ръцете му свещта, която превръща трупа му на въглен и пепел.

 

     „Под манастирската лоза“

Този цикъл от разкази, в чиято основа стои жанрът на апокрифното средновековно житие, е плод на може би най-дълго узрявалата идея на Елин Пелин. Първите два разказа – „Отец Сисой“ и „Светите застъпници“, са писани още през 1909 г., а първото издание на цикъла е през 1936 г. В много отношения тази книга се различава от другите сборници на Елин Пелин, но може би най-значимата промяна засяга отношението между идея и сюжет. Ако в предишните разкази сюжетът, или както самият писател обича да казва, случката е водеща, а посланието до голяма степен е функция от нея, то в творбите от „Под манастирската лоза“ водеща е идеята. Тя е, така да се каже, предварително известна на автора, а сюжетът и героите са ѝ подчинени, предназначението им е да я онагледят. Това силно доближава тези разкази до модела на притчата. Обединяващото ги послание се отнася до изразеното в тях разбиране на понятията добро и зло, праведно и грешно, истина и лъжа. Неопровержимата истина е подложена на проверката на живота („Светите застъпници“). В сътворения от Бога свят доброто и злото се оказват трудно различими, взаимопроникващи се и еднакво необходими. Догматичните норми за добро и зло се явяват нарушение на установения от Създателя ред. Тогава неговата чудотворна намеса идва да възстанови нарушената хармония. Опитът на хората да поправят битието, като премахнат злото, изкушението и греха, води до обратни резултати – до една „жестока идея за доброто“ („Пророк“). Прекомерното, преувеличеното добро се превръща в своята противоположност („Очите на свети Спиродон“, „Огледалото на свети Христофор“, „Пророк“). Героят от разказа „Изповед“ не се вмества в антитезата „свят човек – грешник“, защото не знае за границата между праведно и грешно и в това е неговата невинност. Така и светите застъпници в края на краищата се съгласяват, че грехът е необходим („…не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен“). Песоглавецът ще възвърне човешкия си облик, когато направи добро на най-лошия, а дяволът парадоксално ще се окаже в ролята на „спасител“ на хората, защото ако изчезнат всичко пороци, „и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят“ („Огледалото на свети Христофор“).

 Както е обичайно за Елин Пелин, и в случая с „Под манастирската лоза“ подтикът за създаването на книгата се корени в някакъв личен опит: „Аз имах един чичо поп, ама истински поп, светски поп. Отдавна умря този човек. Аз бях още дете. Той ме обичаше и ме водеше в черквата на вечерня — никой няма в черквата — и ме учеше на гласовете, да пея. И викаме колкото можем: и той, и аз. Той си е попийнал, но аз после схванах тази работа. Между другото ходехме на разходка. Той ме водеше все из нивите и ми разправяше интересни работи за светци. Той ги разправяше по един особен начин, не с голямо уважение към тия хора — и оттам някои работи така съм схванал. Винаги са ме интересували тия неща и съм чел такива книги — житията на светците. Той ми ги даваше и аз съм ги чел. И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза“ с едни мои разбирания за светците.“

 

     Хуморът. „Пижо и Пендо“

На въпрос, свързан с хумора в неговото творчество, Елин Пелин дава съвсем кратък и остроумен отговор: „За хумора нищо не мога да кажа. Аз го пиша сериозно, то излезе хумор.“ Всъщност в тези простички думи се крие разковничето на истинския хумор, особено на този така характерен за Елин Пелин пародиен хумор, защото създаването на сполучлива пародия е немислимо без „сериозно“ предварително познаване на образците, които са неин обект. В групата на българановците, неразделна част от които е и писателят, най-честият прицел на пародирането е именно високата поезия на онова време, особено символистичната. Пародийният хумор на Елин Пелин е „белег и за артистична виртуозност, и за неспособност да се възприемат сериозно вече отживели (или отживяващи) художествени конвенции. Той е твърде индивидуално-самобитен по творческа нагласа, за да твори по законите на която и да било школа. Затова винаги, когато приеме – дори на пръв поглед сериозно – конвенциите на някоя школа, той започва да пише пародии. Неговите най-зрели постижения в хумора са именно пародии, най-известните от които са събрани в цикъла „Пижо и Пендо“. Тези двама шопи, благодарение и на великолепните илюстрации на Александър Божинов, са едни от най-популярните български образи. Успехът на тези художествени типове се дължи на характерологичната самобитност на шопите като регионална етническа група, чиито най-важни черти са инатът и своеобразният консерватизъм, прагматичното и антипоетичното възприятие на живота, което има и своя стилов еквивалент – творбите са написани на леко стилизиран шопски диалект.“[7]

 

     „Ян Бибиян“ – първият фантастичен роман за деца в българската литература

Съпругата на писателя свидетелства, че той много е харесвал и се е забавлявал с детския изговор на невръстния си син Боян, който имал навика да се преструва, че чете от някоя книга, повтаряйки измислените от него думички „ян бибиян, ян бибиян“. Така се ражда идеята за името на момчето, което става герой на първия фантастичен роман за деца в българската литература. Романът се печата най-напред във вид на подлистници към вестник „Пътека“, предназначен за деца и юноши. Първата част – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ излиза в броеве 2–24 от януари до юни 1933 г., а втората – „Ян Бибиян на Луната“, в броеве 3–26 от септември 1933 до юни 1934 г. Самостоятелното издание на първата част е придружено с илюстрации на Минчо Никифоров.

Тази творба на Елин Пелин е плод едновременно на голямата дарба и желание, с които той създава произведения за деца, и на изключително силния му интерес към техниката.

 

Миряна Янакиева

 

 


[1] С Димо Кьорчев Елин Пелин е свързан с едно от най-искрените и дълбоки човешки и литературни приятелства, които е имал. Заедно издават сп. „Слънчоглед“ (1909).

[2] Виж Панова, И. Вазов-Елин Пелин-Йовков. Майстори на разказа. Български писател, С., 1975; Коларов, Р. Елин Пелин. Просвета, С., 2016; Георгиев, Н. „Жанр и смисъл в повестта „Гераците“ и „Андрешко“ на Елин Пелин“ и др.

[3] Коларов, Р. Елин Пелин. С., 2016, с. 19.

[6] Елин Пелин. Как пиша.

[7] Игов, Св. История на българската литература 1878-1944. С., 1990, с. 193.