За творчеството на Димитър Димов

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Димитър Димов е сред творческите личности, за които може да се каже, че по-скоро създават, отколкото продължават традиции. С неговите текстове е свързано налагането на една интелектуално-психологическа тенденция в българската проза, която я „космополитизира“ – извежда я извън обичайния за нея национален канон. Акцент в Димовото писане е човешкият образ. Авторът е сред най-анализиращите в нашата литература. На места творбите му преливат в открито изследване на човека, в аналитичен „разрез“ на неговата душевност, като характерното, силното в дадена натура бива изведено до крайност.

Има няколко черти на Димовите герои, неизменно изтъквани в литературоведските разработки върху творчеството му. Те са герои космополити, без род и без корен, и по-точно – скъсали с рода и корена си. Те са хора на градския бит. Те са трагически същества – водени са от силна страст, която превръща живота им в обречен устрем към някаква фикция, като заличава уравновесяващото многообразие на околния свят.

На тези творчески търсения не са чужди и други български прозаици. Димовите космополити, обсебени от пагубните си страсти, са съизмерими с Йовковите грешници – и едните, и другите са в известен смисъл вън от битовия свят и от традиционния морал. Страстта на Йовковите герои обаче им носи някаква, наистина необичайна, но силна вътрешна хармония. Дори когато вървят към гибелта си, те запазват своята личностна цялостност. Елена Петрашева и поручик Бенц от „Поручик Бенц“, Фани Хорн и отец Ередиа от „Осъдени души“, Ирина и Борис Морев от „Тютюн“ – напротив, са устремени към своя опустошителен край.

В паралела с Йовков особено ясно изпъква и най-съществената характеристика на Димовите герои – те са интерпретирани като психични същества – описани са преди всичко чрез психологически анализ (често и самоанализ). Душевността на Йовковите герои, напротив, е пресъздадена изключително по пластичен път – чрез „външни“ описания. При това те не са социални в смисъла, в който са социални хората от романите на Димов, те не са значещо обвързани с класата, етноса, „мястото“ си. Димов създава героите на големия град, на безродната столица в българската проза. Има и други автори, които работят в тази посока преди него, но той го прави в комплексни измерения – с епическо внимание към генеалогията и с драматургически интерес към психичното, като строи своеобразна, силно психологизирана социология в романите си.

Тук възниква още един възможен паралел – Георги Стаматов и Георги Райчев също имат урбанистични сюжети, при това развити по посока на гротескното изкривяване на нравите и психиката в градското общество. Те обаче не стигат до онази реалност на душевното, която задава трагическата привлекателност на Димовите „осъдени души“. Всъщност именно заглавието на втория му роман става нарицателно за неговите персонажи изобщо. И това не е случайно – „Осъдени души“, като най-радикалния текст на Димитър Димов за страстта, се оказва „капката“, в която се оглежда цялото на неговия художествен свят.

Изостреният афинитет към психологията и психоанализата оставя дълбок отпечатък в Димовата проза, като понякога дори проблематизира естетическата ѝ мяра. Откриваме го още в първия роман на Димов – „Поручик Бенц“: в усложнените и задълбочени до болезненост отношения между персонажите, дълбаенето в особеното, екзотичното, обреченото. Образите на фаталната жена (Елена Петрашева) и на обречения на противоречията си Бенц остават не просто знакови в литературата ни, те полагат модели. Започнат около 1933 и завършен през 1938 г. в Бургас, романът изявява матрицата на Димовата характерология и сюжетна прицеленост към необичайното и фаталното. Това е видно още в следващите му текстове, публикувани в периодиката – въпреки напълно различната им жанрова структура: разказите „Севастопол, 1913 г.“ и „Карнавал“  и пътеписа „Субтропични брегове“. Пак от този период – края на 30-те години, датират и откъси от ръкопис, сигнализиращи за зараждането на „Тютюн“ – епическата емблема на тази Димова стилистика. Незавършеното произведение е публикувано в сп. „Пламък“ (1967, № 11 и 12) и влиза в „Събраните съчинения“ от 1966–67 г. След 1945 г. авторът се връща  към текста, за да го реализира в напълно изменен вид.

Заминаването за Испания, чийто повод е научната работа на Димов, се оказва и тласък за творчески подем. Там той навлиза в духа на католицизма, в атмосферата на Испания от Гражданската война (която впрочем е следена с интерес в България, още повече че в нея  се включват и български доброволци), сближава се с един йезуитски монах (отец Венкус), който вдъхновява образа на отец Ередиа от „Осъдени души“, гостува в резиденцията на Йезуитския орден в Толедо. Така се заражда вторият му роман, започнат в Испания, завършен след мобилизацията в Беломорието и излязъл през 1945 г. „Осъдени души“ се радва на успех от самото си излизане (за разлика от „Поручик Бенц“, който е игнориран от първия си издател) – получава държавна награда, впоследствие е преведен на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран. Произведението, разказващо историята на обречената страст на Фани Хорн (върхов образ на Димовата фатална жена) и йезуитския монах отец Ередия на фона на Испанската гражданска война, се оказва еманация на творческия му стил. Димов издава и четири пътеписа за Испания – „Януарска пролет“, „Кастилска зима“, „Куха Испания“ и „Сан Себастиян“. Предполага се, че от това време датира също и намереният след смъртта му ръкопис с название „Идалго“.

Романът „Тютюн” – най-известното произведение на Д. Димов, изучавано, преведено на над 30 езика и филмирано – има съдба, не по-малко драматична от съдбите на героите си. Започва да излиза в периодиката на откъси от 1946 г.: „Тютюнев склад“ (Литературен фронт, 1946, № 2); „Двубой“ (Литературен фронт, 1948, № 20); „Тютюн (глава от роман)“ (Септември, 1949, № 7). За пръв път е публикуван в цялост през 1951 г., на следващата година бива заклеймен на дискусия на Съюза на българските писатели за политически „неправоверно“ съдържание. Въпреки че Димов получава поздравителна телеграма за романа си от тогавашния министър-председател на България Вълко Червенков, казионната критика под предводителството на Пантелей Зарев оказва натиск върху писателя да промени текста. Основното обвинение засяга персонажите: „Димов остава в плен на буржоазнореакционното фройдистко схващане за човешката личност.” Съветите са да се „изравнят“ двата лагера – на обречената буржоазия и на комунистите, да се придаде по-съществено значение на „новия“, оптимистичния свят. Започнал с тридневното обсъждане на „Тютюн“ в СБП (8, 11 и 13.02.1952 г.), спорът се пренася в периодичния печат (Литературен фронт, 1952, № 10 и 11) и кулминира в редакционната статия на в. „Работническо дело“: „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“ (16.03.1952 г.). При това той се генерализира – художествените достойнства и идеологическите „слабости” на самия роман остават на заден план, а на преден излиза проблемът за възможностите на догматизма в литературата.

Така се ражда втората редакция на „Тютюн“ (1954), „обогатена“ с допълнителни преработки в следващото издание (1955). Десетилетия наред тя се чете като официалната версия на романа. Работата по редакцията протича под опеката на специално ангажирания за целта от издателство „Народна култура“ литературен критик Яко Молхов. Димов успява да промени творбата, запазвайки като цяло композиционната ѝ структура (не я пренаписва). Двойката Борис – Ирина бива уравновесена от своето „положително” съответствие: Павел – Лила. Разширено е описанието на работническия свят, някои от героите от първата версия са въведени по-рано в действието.

Във връзка с промените в романа и традиционното окайване за неговото принудително прекрояване Никола Георгиев отбелязва критично следното явление, което е твърде важно както за крайната фактология на произведението, така и като проява на авторовата личност, но обикновено бива спестявано: „Добър роман ли е „Тютюн“ днес, всеки може да решава за себе си, но никой не може да отрече, че той беше много добър рецептурен образец, как да се пишат приемливи и добри романи според тогавашната мяра за литературата.“[1] И наистина, сравнението на двете версии е чудесна илюстрация на това, как работи възприетата от автора цензура в моделирането на художествения свят. Един остроумен пример, отново даден от Н. Георгиев, напомня, че в „Тютюн“ пушенето е вредно за представителите на „стария свят“: за татко Пиер, Борис Морев, Костов, Барутчиев. „В същото време – отбелязва изследователят – представителите на здравите пролетарски и партийни сили пушат, та пушек се дига – и нищо им няма.“[2]

Когато се описва литературният контекст на „Тютюн“, освен според типологията на характерите, творбата на всяка цена трябва да бъде мислена и в един друг план – в плана на епическата романова вълна от 50-те години на ХХ век. Тук тя отново е колкото представително явление, толкова и изключение.

Петдесетте години на миналия век бележат небивал възход на епическата проза в нашата литература (факт, основно изследван от Боян Ничев и Симеон Янев). Тогава се появяват „Тютюн”, първите три части от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота на българите в Македония („Железният светилник“, „Илинден“, „Преспанските камбани“, „Гласовете ви чувам“); „Обикновени хора“ от Георги Караславов; първият том на „Иван Кондарев“ от Емилиян Станев.

Основната характеристика на епоса е едрият план, в който този литературен род осъществява сюжетите си. Той клони към обективност на описанието. В него превес има събитийното. В сюжета водеща е причинно-следствената свързаност. Тези черти изпъкват особено ясно, сравнени с характеристиките на лириката, която разработва субективното описание; интересува се не толкова от събитията, колкото от начина на преживяването им; основава се до голяма степен на асоциативна свързаност. Особеностите на епическото се дължат на неговата исторична породеност. Епопеята и епическият роман са литературни жанрове, продукт на разтърсващи исторически събития в живота на общността. Те по зададеност „изследват” някакво голямо историческо случване, засягащо голяма група хора. Затова и в основата на всеки епически сюжет стои взаимодействието между историята и човека – преминаването на историята през света на човека.

Събитията около 9 септември 1944 г. са факторът, отключил романовата вълна от 50-те години. Българското общество бива разтърсено из основи, налага се преосмисляне на неговото битие. Като се започне от ритуалите на бита и се стигне до емоционалния свят на хората – всичко е засегнато от тоталната промяна в българския социум: преобръщат се неговите стереотипи, налага се създаването на нови устои, на преден план излизат генералните въпроси за човешкото битие в света.

След „Тютюн“ Димов се насочва към по-кратки прозаически жанрове. Пише разказа „Анатомът Да Коста“ (Наша родина, 1955) и излезлите посмъртно пътни бележки от Чили, където пътува през септември 1954 г. – „Юлска зима“. Пише и пиеси: „Жени с минало“ (поставена през 1959 г.), „Виновният“ (1961) и „Почивка в Арко Ирис“ (1963).

Като се говори за писателската му дейност, трябва да се споменат и някои негови статии и публикувани изказвания, изразяващи критическите, интелектуалните, писателските му позиции: „Изказване-отговор за романа Тютюн“, „Как преработих романа Тютюн“, „Днешната българска литература“.

Сред незавършените творби на писателя са белетристичният ръкопис „Идалго“, датиращ от испанския му период; романът „Ахилесова пета“ (започнат през 1958 г. и публикуван в сп. „Пламък“, 1966, № 10) и романизираната биография на Яне Сандански (по-активно подготвяна в годините след „Тютюн“, но замисляна от младините му).

 

Елка Димитрова

 

[1] Георгиев, Н. Името на розата и на тютюна. – София, 1992, с. 44.

[2] Пак там.