Животопис

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Димитър Тодоров Димов е роден на 25.06.1909 г. в град Ловеч. Семейната история и среда на Димитър Димов до голяма степен предпоставят пътя му на писател, учен и интелектуалец. Майка му Веса Харизанова, наследница на преселници от Мелнишко, има буден интерес към литературата и изкуствата и насочва сина си към тях, макар той да показва афинитет по-скоро към естествените науки. Нейният баща Спас Харизанов завършва право в Русия и работи като адвокат в Дупница, а сестра му Милка е майката на Яне Сандански – родство, което вдъхновява Димов да събира материали за романизирана биография на Яне (останала незавършена). Единият от братята на майка му – Иван Харизанов, оказал особено влияние върху племенника си, е известен журналист и политически деец, съпруг на поетесата Екатерина Ненчева. Бащата на Д. Димов, Тотю Димов, родом от Габрово, загива като офицер в боевете при връх Китка в Македония през юли 1913 г., дни преди края на Междусъюзническата война. През 1918 г. майка му се омъжва повторно – за Руси Генев, артилерист, учил в Санкт Петербург. Когато след 4 години семейството се премества в София, той се уволнява с майорски чин, учи право и започва работа като тютюнев експерт (което по-късно ще даде материал на Димов за работата му по романа „Тютюн“).

Димитър Димов е роден в Ловеч, но детството му минава в Дупница, където и учи до 10-годишна възраст. Следват софийските училища „Васил Априлов“ и Първа мъжка гимназия. Бъдещият писател израства като вглъбено, свръхзакриляно от майка си дете. Чете много, интересува се от естествени науки, литература, изкуства, философия, психология. Още в края на гимназиалното си образование започва да се запознава с произведения на Фридрих Ницше, Анри Бергсон, Зигмунд Фройд.

През 1928 г. Димов постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след един семестър, под влияние на втория си баща, се прехвърля в Юридическия факултет, но личният му избор надделява и през 1934 г. се дипломира като ветеринарен лекар. Работи в Софийския централен бактериологичен институт, в Областната ветеринарно-бактериологична станция в Бургас, като участъков ветеринарен лекар в село Ваксево (Софийско) и в Кнежа. Следва академичната му кариера: асистент по анатомия във ВМФ на СУ (1939–1943), специализант по хистология на нервната система в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал“ (януари 1943 – март 1944, като след връщането си в България е мобилизиран за 6 месеца в Беломорието), доцент в Агрономическия факултет на Аграрния университет в Пловдив (1946–1949) и в Селскостопанската академия в София (1949–1952), професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВССИ, София (1953–1966). Димитър Димов е автор на над 20 научноизследователски труда в областта на ветеринарната медицина, а след 1966 г. в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението.

Личният живот на Д. Димов е белязан от три брака. През 1944 г., след завръщането си от Испания, се жени за преводачката Нели Доспевска (1915–1988), потомка на възрожденските художници Станислав Доспевски и Захарий Зограф. През 1947 г. се ражда дъщеря им Сибила Димова, която по-късно става журналистка и специализира в латиноамериканската проблематика. Вторият му, краткотраен брак е с актрисата, а по-късно и поетеса, Лена Левчева (р. 1927 г.), която е сред кандидатките за ролята на Ирина във филма „Тютюн“ (играна от Невена Коканова). Третата съпруга на Димитър Димов е пианистката Лиляна Бушева (р. 1929 г.). През 1960 г. се ражда дъщеря им Теодора Димова, която ще се нареди сред известните български писатели.

Първите литературни публикации на Димов са лирически текстове – дебютира със стихотворение в сп. „Българска реч“ (1926). Сред ранните му публикации е и една критическа статия, показателна за творческите му интереси към психоанализата – „Подсъзнателното в художественото творчество“ (сп. „Ученически подем“, 1928).

Д. Димов остава в нашата литература преди всичко като автор на три забележителни романа: „Поручик Бенц“ (1938), „Осъдени души“ (1945) и „Тютюн“ (1951). Съдбата на „Тютюн“ е сред най-интересните случаи в историята на новата българска литература. Под натиска на идеологическата конюнктура в Съюза на българските писатели авторът преработва романа си на два пъти – през 1954 и през 1955 г. Първоначалният текст е публикуван отново едва през 1992 г. Димов оставя и един незавършен роман – „Ахилесова пета“. Съществено място в творчеството му заемат драматургичните текстове: „Жени с минало“ (1960), „Виновният“ (1961), „Почивка в Арко Ирис“ (1963). Част от неговите текстове – „Осъдени души“ и „Почивка в Арко Ирис“, редица пътеписи – са вдъхновени от пребиваването му в Испания.

От началото на 1940-те Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във в. „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Мир“, „Народна култура“, „Отечествен фронт“, сп. „Септември“ и „Театър“. От март 1964 г. до смъртта си е председател на СБП.

Умира от инсулт на 1.04.1966 г. в Букурещ, Румъния, където води писателска делегация.

 

Елка Димитрова