За творчеството на Христо Смирненски

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Христо Смирненски напуска този свят, преди да навърши двайсет и пет години, но за това кратко време успява да създаде значително по обем и обхват творчество, което заема ключово място в развитието на нашата литература.

„Слънчевото дете на българската поезия“, както го нарича Антон Страшимиров, дебютира с хумористични текстове, които много скоро го правят популярен и предпочитан автор сред четящата публика. Хумористичният му талант е така многостранен, че е трудно да бъде обхванат в няколко реда. Смирненски е оставил блестящи образци във всички жанрове на хумористичната и сатиричната поезия и проза: стихотворения, поеми, епиграми, епитафии, пародии, акростихове, диалози; разкази, фейлетони, памфлети, импресии, афоризми и др. Също толкова богата и разнообразна е и тематичната палитра на хумористичното му творчество. Не е преувеличено твърдението, че няма сфера от българската действителност, на която той да не е посветил хумористично или сатирично произведение.

Основният персонаж на ранното хумористично творчество на Смирненски е непрокопсаният столичен младеж. Умело съчетавайки комизъм и лиризъм, поетът пресъздава неговите бохемски подвизи, интимните му похождения и домогвания, безкрайните му разпри с родители, учители, хазяйки, стражари. Героят на Смирненски се противопоставя на посредствената сивота и сериозност и утвърждава един светъл и оптимистичен възглед за живота.

След поражението на България в Първата световна война хумористичните творби на Смирненски все повече се насищат със злободневна конкретика. Той остроумно осмива и изобличава различни страни от всекидневния бит, нрави, действията на представители на обществено-политическия и културния елит, битовите неуредици, чиновническите своеволия, патриотарството, политическата хамелеонщина… Хуморът му все по-често прелива в остра сатира. Публицистичният му талант се развива много бързо и дава впечатляващи плодове – фейлетоните „Политическа зима“, „Карнавална приказка“, „Политически калейдоскоп“ и др., в които откроява фалша на световната политическа сцена, чиито жертви са обикновените хора. Този дял от творчеството на Смирненски, взет в неговата цялост, представлява своеобразна хумористична хроника на своето време, която въпреки злободневния си характер не е загубила свежестта и актуалността си и днес.

Смирненски е и един от най-големите майстори на пародията в българската литература. Виртуозно пародира творби на Иван Вазов, Алеко Константинов, Кирил Христов, Пейо Яворов, Теодор Траянов, народната песен, вестникарските клишета, редица митологични, библейски и исторически образи и сюжети.

Още в някои от ранните си стихотворения, като „На търговците скубачи“ и „Покупки за празниците“, Смирненски заявява критичното си отношение към поляризирането на обществото и духовната си съпричастност към бедните и онеправданите. Но най-пълен израз това отношение намира в циклите „Децата на града“ (включващ галерия от портретни стихотворения, към които можем да отнесем „Цветарка“, „Старият музикант“, „Братчетата на Гаврош“, „Уличната жена“, „Жълтата гостенка“ и др.) и „Зимни вечери“. В тях поетът, който сам живее в бедния работнически квартал „Ючбунар”, с удивителна яркост и силен хуманистичен патос пресъздава безизходната нищета и страданието на хората от низините, тежката им борба за хляба, тяхното безсилие и безнадеждност в хватката на полюсно разделения в социално отношение град. Основни герои в тези стихове са гаврошовците, старият музикант, малката цветарка, уличната жена, умиращото от туберкулоза момиче, работникът. Не е пропуснат и образът на бездушния богаташ („Вълкът“), представител на „другия свят“ – света на блясъка и разкоша. Така чрез принципа на контраста Смирненски показва колко дълбока е бездната между двете социални същности, колко далечни и непримирими са те. Това не е познатата дотогава в българската литература плакатно-лозунгова пролетарска поезия, а е нов тип социална лирика, която разкрива конфликта на времето чрез личната драма на героите. Към този дял могат да се отнесат и част от прозаическите текстове на Смирненски, като „Босоногите деца“, „Очи“ и други, в които също ярко се откроява гражданско-хуманистичната му позиция.

Копнежът по справедливост и човешко щастие естествено води Смирненски до мечтата за революционно преобразование на света. Поетът интерпретира революцията като пречистващ огън, който ще донесе „вечна обич, вечна правда над света“ („Червените ескадрони“). Неин двигател са същите онеправдани и страдащи хора, изобразени в „Децата на града“ и „Зимни вечери“, но осъзнали несъответствието между мечтите си и действителността („Юноша“, „Пролетарий“) и обединени в един нов могъщ герой – пролетарската тълпа („Ний“). Смирненски подчертава внушението за грандиозността на бунта на масите чрез редица лексикални и стилистични средства: сравнения с природни стихии, използване на динамични глаголи, свързани с огъня (гори, пламти, свети, блести и др.), както и на голям брой образи, синоними на „светлина“ (огън, пламък, факел, слънце и др.), вплитане на митологична, библейска и историческа символика и образност (Прометей, Христос, Каин, Страшният съд, Спартак, Делеклюз). Революционните стихотворения на Смирненски са свързани с левите идеи и с победата на Октомврийската революция (1917), която отприщва мащабни социални движения в цяла Европа, а част от тях дори са написани по конкретни съвременни събития в Русия („Червените ескадрони“, „Москва“, „Северният Спартак“ и др.) и Германия („Йохан“, „Карл Либкнехт“, „Роза Люксембург“, „Бурята в Берлин“). Но въпреки това поривът към радикално социално преобразование в лириката му надхвърля конкретния исторически момент, за да прерасне в обобщената идея за вечна правда и благоденствие.

Започнал литературната си дейност с безгрижни хуморески, преминал през актуално-социалната и революционната тематика, в края на живота си Смирненски стига до дълбоки нравствено-философски прозрения, въплътени в шедьоврите „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“. Това са страховити притчи предупреждения за злото, което се крие в обществото и в човека и възпрепятства постигането на идеала. Чрез образите на Мефистофел, който бива приет и почетен от обществото едва след като се обявява за „Човек без капчица чест!“ („На гости у дявола“), и младежа, който, за да се изкачи по стълбата на властта и да отмъсти за онеправданите си братя, продава сетивата си („Приказка за стълбата“), Смирненски изразява своето болезнено съмнение и скептицизъм по отношение осъществимостта на всяка социална утопия, включително и на заявената от него в революционните му творби. Защото юношата плебей от „Приказка за стълбата“ не е никой друг освен пролетария революционер, завладян от жаждата за справедливост и мъст. Но изкачвайки се по стълбата на властта, той постепенно губи всичко човешко, забравя идеала, за който се бори, и се превръща в своята противоположност. Със своята многозначност, многопластовост и философско-етическа дълбочина „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“ се нареждат сред върховите постижения на българската сатира.

Приносът на Смирненски в развитието на нашата литература може да се търси в няколко посоки. Изследователите отбелязват, че той е първият български поет на града. Разбира се, градската проблематика е разработвана и преди него. Писатели като Иван Вазов и Г. П. Стаматов ѝ посвещават част от произведенията си. Но в тях големият град е представен едностранчиво, само от гледна точка на патриархалната традиция и затова е обрисуван единствено в негативни краски. Докато в поетичния свят на Смирненски градът е въплъщение на живота в неговото многообразие. Той е пъстрата сцена на подвизите и приключенията на непокорния гимназист от ранните хумористични творби, дом на „децата на града“ и източник на страданията им, символ на двата свята – на бедните и на богатите, но негова рожба са и пролетарските тълпи, призвани да разрушат несправедливия ред в света.

Смирненски твори в сложна, кръстопътна социокултурна ситуация на преоценка на ценностите. Лириката му представлява своеобразен синтез на наслоените до този момент литературни традиции – ботевската, вазовската, пролетарската, символистичната – от който постепенно кристализира един нов тип поетика. За да покажем как се случва това, ще се спрем на отношението на Смирненски към естетиката на символизма (детайлно и проникновено анализирано в статията на Никола Георгиев „Великият преобразовател“). Младият поет е съвременник на разцвета на това литературно течение и много от символистичните канони са въплътени в неговите творби: изразната лекота и музикалност на стиха, употребата на обикнатите от символистите сложни епитети („белоснежни“, „златолуспест“, „стозвучний“ и др.) и образни клишета („есенни цветя“, „морни гърди“, „теменужен остров в лунносребърни води“ и др.), включването на библейски, митологични, исторически и екзотични персонажи. Смирненски е автор на едни от най-красивите символистични картини в българската литература:

  • Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
  • като теменужен остров в лунносребърни води,
  • и над смътния ѝ гребен, сякаш в болка безнадеждна,
  • се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

                                                           („Цветарка“)

 

  • Над сънния Люлин, прибулен
  • с воала на здрач тъмносин,
  • безоблачен залез запали
  • сред своите тайнствени зали
  • пожар от злато и рубин.

                                   („Жълтата гостенка“)

 

От друга страна обаче, в хумористичните си стихотворения, както вече стана дума, той последователно пародира символистичната поетика. Музиката на стиха му е по-безгрижна (в хумористичните текстове) и по-гръмка (в революционните) в сравнение с тази на символистите. Смирненски често „приземява“ техните любими символи, като вместо в абстрактни словосъчетания, ги използва в конкретния им смисъл. С извеждането на преден план на лирическото „ние“ и тълпата той се противопоставя на символистичния херметизъм. Заема образи от историята и митологията, но за разлика от символистите избира такива, свързани с бунтарската традиция на човешката култура. А красивите му символистични пейзажи неизменно са следвани от конкретни картини на ужасяваща човешка бедност и мизерия, като чрез силата на контраста той подчертава непреодолимото страдание на малкия човек в големия град. Така Смирненски приема елементи от символизма, за да се оттласне от него в полза на една нова, романтико-реалистична поетика. Той се включва по оригинален начин в предметно-реалистичната тенденция в българската литература, водеща началото си от късния Дебелянов и намерила своето продължение в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски, Елисавета Багряна, Валери Петров, Александър Геров и др. А бунтовните стихотворения на Смирненски, със своеобразното съчетание на революционно-апокалиптичното и лирическото начало, са предусет за появата на т.нар. септемврийска поезия на Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников.

Произведения на Смирненски са преведени на над 30 езика, с което творчеството му уверено прекосява границите на България. Стиховете му отдавна са преминали и границите на литературата и присъстват в българската култура като текстове на песни, на театрални постановки и филми, което е най-убедителното доказателство за тяхната популярност и актуалност.

 

Андрей Ташев