Животопис

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Христо Смирненски (псевдоним на Христо Димитров Измирлиев) е роден на 17 (29) септември 1898 г. в гр. Кукуш в семейството на сладкар, член на Македонската революционна организация. През 1908 г. завършва начално образование в родния си град, а през септември същата година е изпратен в София при дядо си по майчина линия – свещеника Анастас Кръстев, и вуйчо си – поета хуморист Владимир Попанастасов (Пепо), който оказва силно влияние върху духовното развитие на племенника си. До 1910 г. Христо учи в София, след което се завръща в родния си град и завършва Кукушката прогимназия (1911). Желанието му е да продължи образованието си в Солунската гимназия, но поради липса на средства остава в Кукуш и помага на баща си в сладкарството. По време на Междусъюзническата война (1913) градът е опожарен и семейство Измирлиеви се преселват в София. А на фронта загива Владимир Попанастасов, което е тежък удар за бъдещия поет.

През 1913 г. Христо постъпва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, същевременно работи като продавач на вестници и по-късно – в бригада по измерване на шосета и жп линии край Никопол. По примера на по-големия си брат Тома той започва да сътрудничи на хумористичния вестник „К’во да е“. В това издание през 1915 г. излизат и първите му публикувани творби – „Между ловци“ и „Иване“. През годините печата още в списанията „Българан“ (на което е и член на редколегията от 1918 г. до 1922 г.), „Барабан“, „Художествена седмица“, „Сатър“, „Червен смях“, „Младеж“, вестниците „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др. През 1917 г. заедно с приятели основава седмичното хумористично списание „Смях и сълзи“, от което излизат 42 броя. Година по-късно под псевдонима Ведбал публикува и първата си книга – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“.

През 1917 г. напуска Техническото училище и постъпва във Военното училище в София, но сковаващият режим там силно го потиска и го провокира да организира протести срещу установените в училището норми. По време на Владайското войнишко въстание (септември 1918 г.) Смирненски е сред юнкерите, изпратени срещу въстаналите войници. Потресен от кървавото потушаване на бунта, той напуска предсрочно Военното училище и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет (1918). Тежкото му материално положение обаче го принуждава да работи непрестанно – като писар, ревизор, репортер, измервач и контрольор, касиер, надничар. Изострената му социална чувствителност и обществените сътресения, на които става свидетел, го насочват към левите идеи. Все по-дейно се ангажира в работническите борби, а от 1921 г. е член на БКП. Участва в митинги, демонстрации и акции в подкрепа на бедните. През 1922 г. публикува стихосбирката си „Да бъде ден!“, която е посрещната възторжено от читателите и критиката и още същата година претърпява второ издание. Отново през 1922 г. заедно с брат си Тома започва да издава сп. „Маскарад“. През пролетта на 1923 г. Смирненски заболява от туберкулоза, с която не успява да се пребори. Умира в София на 18 юни 1923 г.

През краткия си жизнен и творчески път Смирненски поддържа близки отношения с редица видни хора на изкуството, като: карикатуристите Илия Бешков и Александър Жендов (самият Смирненски се увлича по карикатурата и показва завиден талант), писателите Матвей Вълев, Христо Ясенов, Светослав Минков (с когото редактира и издава „Календар Българан“, 1922 г.), литературния критик Георги Цанев. Той се подписва и с други псевдоними освен споменатите: Вилмон, Вилмон Чизмовлачник, Гаврош, Кямил ефенди, Орезам, Лорд Джеймс Шокинг, Нагел Смуглий, Хризантема, Денгубец, Окър Кокър, Йуда Добродушни и мн. др. Превежда от руски език.

 

Андрей Ташев