За творчеството на Пейо Яворов (I част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Заради ранната си поезия Яворов е отнасян към народничеството, а с някои полемични творби („На един песимист“, „Не е за него дума“, цикъла „Notata“) – и към гражданско-политическата лирика а ла Некрасов. Всъщност етикетът некрасовски, омаловажаващ Яворовата поезия като социално тенденциозна, е поставен от Иван Радославов едва през 20-те години на ХХ в., но в някакъв смисъл се оказва измамно ефективен в пълноценната си описателност спрямо т.нар. първи период в Яворовата поезия (от 1898 докъм 1904 г.).

Още от 1900–1901 г. обаче в Яворовата поезия се долавя ярко „разломяване“ на образността, на лирическата мисловност чрез усвояване на резигнативно-интимни интонации от лермонтовско-байроновски тип, игнорирали социалния патос и политическия ангажимент, оттласнали поета към модното от началото на ХХ в. у нас декадентство. В литературната ни наука е възприета тезата (доутвърдена от поета през 1911 г. в анкетата пред Михаил Арнаудов), че след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание (1903), изживяно от него като съдбовно лично крушение, той прави рязък поетологически скок под влияние на Шарл Бодлер и Морис Метерлинк към декадентско-символистична образност, с което става същинският първоначинател на модерната поезия у нас, нейна възлова фигура, задаваща развойните ѝ насоки. Дебатът за началото на българския символизъм, макар и ретроспективно възникнал в началото на 20-те години на ХХ в. чрез категоричното въздигане на фигурата на Теодор Траянов и принизяването на П. К. Яворов като „новоромантик“ и декадент от кръга „Хиперион“, е продуктивен и до днес за нови тълкувания на Яворов. Може би най-точното определяне на Яворов в българската поезия би било като кръстопътна, синтезираща и моделозадаваща фигура в литературата ни, като автор, който отгласява и преогласява множество поетологически посоки в съвременната му поезия. Само от подобна гледна точка Яворов може да бъде обхванат цялостно – в синтеза и прехождането между гражданска, „тенденциозна“ поезия и интровертно, символистично, поетически абстрахирано творчество. Единствено така може да бъде надломена тезата за двупериодност, двуделение на Яворовата поезия, теза, десетилетия наред осуетявала провиждането на единно разгръщащата се, сложно преобразуваща се поетика и мотивика у Яворов.

В този смисъл ранното стихотворение „Пред тъмничний зид“ (1896) освен социалната си интонираност задава и основополагащия за късната поезия на Яворов мотив за непреодолимата преграда (зид, стена), за невъзможното общение, за интровертността: Да би ти, зидо, говорил, / какъв ли речник ти пред нази / със думи нови би открил? Неограничени са нишките на последователно разгръщане, на континуитет, на премоделиране на мотиви, образност, интонации, които могат да се изтеглят от ранния към късния Яворов. Чрез една пренагласа на четенето му, която не бива да изключва тезата за периодност и периодизиране у Яворов, ще се види, че в действителност в поезията му се наблюдават ред преломявания и възвръщания, множество диалектически обрати (отбелязано още през 1934 г. от Вл. Василев). Самият поет съзнава (и целенасочено досъгражда в книгите си) сложния облик на своята поезия. В антологията поетически завет „Подир сенките на облаците“ (1910, 1914) Яворов очертава многоетапната структура – на отрицание и на преутвърждаване – на различни поетологически белези чрез създаването на макроциклите „Антология“ – „Безсъници“ – „Прозрения“ – „Царици на нощта“. Стъпаловидната и същевременно антитетична структура на своята поезия, която Яворов години наред промисля, не съвпада с онези реалии в творческия му развой, които също могат да се обособят в значещи периоди. Възможна е например една интимна, зададена от оцелялата му кореспонденция, периодизация на поезията му: огромен дял стихотворения от 1905–1906 г. възниква във (или чрез) писмовното общение с Дора Габе: „Може би“, „Насаме“, „Към върха“, „Дни в нощта“, вероятно и „Пред щастието“. Други лирически текстове оттогава са породени от тази любовно-разривна връзка („Моето сърце“, „Недей се връща“, „Затмение“, „Възход“, „Не си виновна ти“) или са афиширани като поезия с посвещение-адресат „На госпожица Дора Г.“ – цикълът „Самота“ (1905) – сп. „Мисъл“, г. XVI. Пряката или непряката извърнатост на значим дял от поезията на Яворов към Дора Габе дава основание да се обособи период Дора в това творчество, на който са присъщи специфични черти – декадентски ужас, кървава мистика, натуралистични визии, сомнамбулен унес. То подкрепя виждането за почти априорния епистоларен контекст на Яворовата поезия – контекст, от който произлиза, към който принадлежи другият интимен период – Мина. Двата периода – Дора и Мина – се пресичат през 1906 г., най-интензивната в творческото изграждане на поета. Става дума не само за серафично христоматийните „Две хубави очи“, „Благовещение“, „Вълшебница“, но също и за цикъла „Писма. Денят на самолъжата“ от 1906 г., добил известност със скандалното си мото, цитат из писмо на Мина Ю. Тодорова до Яворов. Към периода Мина принадлежат и по-късни прагови творби като „Молитва“ (1908), „Покаяние“ (1909) и разбира се, считаното за последно и етап само по себе си стихотворение „Невинност свята“ (1910), чиято поетика е производна на Философско-поетически дневник, писан в Париж в състояние на силна душевна покруса и транс.

Говорим ли обаче за изцяло различна, рязко откроена с невещаенето на любовно щастие творба на Яворов, за творба, възсъздаваща фатума на любовта, не можем да пропуснем стихотворението „На Лора“ (1906), чието заглавие-посвещение е от последната, 1914 г.: Защото аз съм птица устрелена: / на смърт е моята душа ранена. Позицията на любимата тук е отявлено различна: тя е демонично-похищаваща, неведома, отсамно жизнерадостна и увличаща лирическия Аз към отвъдното.

Извън интимното разграфяване на Яворовата поезия са възможни други обособявания в творчеството му, които, най-общо, следват посоката от социалност към интровертиране на мотивите, за да бъде достигнат внезапният „дионисиевски“ обрат в късната му поезия. Така в ранната лирика на Яворов, където се съдържат отгласи от социализма и народничеството („Бабина приказка“, „Май“, „Пролет“, „На нивата“) се откроява една надконкретна, битийно-екзистенциална проблематика, едно абстрахирано обзиране на човешката участ изобщо. В този смисъл не само стихотворението „Сизиф“ (1900) е сизифовско, текст, определено клонящ към синтеза на непосилния жребий под знака на мита, но и знаменитата Яворова поема „Градушка“ (1901) също е изградена върху мотива Сизиф, върху идеята за непосилност на битието, за непрестанното възвръщане на битийното зло в живота след измамното благоденствие. Така ранният Яворов е привидно социален, екстровертен поет – погледът му, като изключим няколкото по-реторични творби, обслужващи определена кауза, е насочен към същностното, надсоциалното, универсалното, което все по-ясно се очертава в по-нататъшния му творчески път. Същото би могло да се твърди и за ярките му творби, пропити от революционен патос – „Арменци“, „Заточеници“, поемата „Нощ“ – те надхвърлят политическия ангажимент, абстрахират го, за да се взрат безпощадно в страдалческата, безизходна орис на човека, в обречеността му на неразгърнатост, херметизъм, прокуденост от света, гибел. Неслучайно в тези три творби от времето 1900–1902 г. все по-плътно се откроява затвореното пространство (кръчмата бордей, корабът на изгнанието, четирите агресивно притискащи стени на стаята), налага се представата за херметизъм на лирическите персонажи. Поради това идеята за интровертността или външната принудителна изолираност на индивида не е постулирана или разгърната едва в поемата „Нощ“ (1901), а има своята ботевски темперирана прелюдия в „Арменци“ (1900), както и по-сетнешния си минорно-импресионистичен вариант в „Заточеници“ (1902). И в трите емблематични произведения е неизменно внушението за преграда между Аза/ние и света, за ненадломима отделеност, капсулираност на човека/човеците сред мирозданието. Или – както ще заяви поетът в късното си стихотворение „Ледена стена“ (1906) – спрямо движещия се навън свят: Гледам аз света: отвън се движи той. / Вижда ме светът: не зная аз покой. В този смисъл възвишените проекции на Аза – неговите социални, патриотически или любовни блянове – са обречени на несбъдване, остават, макар и интензивно изживявани, в сферата на хипотетично-пожелателното. Действителността/светът е „сън за нас“ („Заточеници“) – една мисъл или представа за съноподобието и недостижимостта на реалността, ултимативно изречена в късното стихотворение „По-близо до заход“ (1907): извън света са нашите надежди. Това, което поетът схваща като „уречен ход на битието“, води надолу, то е фатално, рушително, гибелно. Всъщност любовните творби на поета (от виталните „Калиопа“, „Павлета делия и Павлетица млада“, през нежно прочувствените „Ела!“, „Две хубави очи“, „Благовещение“, „Вълшебница“, до вещаещите злия фатум „Обичам те“, „Не бой се и ела“, „Молитва“) представляват на свой ред най-разностранни вариации на вездесъщия за Яворов мотив преграда/граница. Влюбените, устремените едно към друго същества в тази поезия са изначално разделени, идея, отчетливо манифестирана в стихотворението „Сенки“ (1906). Така Яворов изписва текстове на неутолимия копнеж, на априорната неутоленост и на изживяното единение-химера, кулминирало в късната свръхеротична поема „Сафо“ от 1909 г. Любовта е „сън вещателен за тиха радост“ в нерадостта на пътя или – мнима утеха сред безутешието. Сбъдването ѝ трае само миг, то е течливо, неуловимо време („Среща“), то е очертаване на съкровено пространство-убежище („Нощ“, „Не бой се и ела“), оказало се несъградимо, химерично, неистинско.

Така Яворов достига визията за неумолимата тукашност и статичност на битието, за трагичната отсамност на Аза, за неговата „самотност неприветна“ („Песен на песента ми“, 1906). Преломната Яворова поема, встъпителна в „преходната“ (Атанас Далчев) книга „Безсъници“ (1907), е не само манифестен отказ от екстровертността на литературата, игнориране на социалната ѝ функция; нито само изживяване, ретроспективно отхвърляне на поетологическите увлечения и заблуди, нито само заклинателно възвестяване на солипсизма. Яворовата повратна поема прокламира буквалната тукашност на Аза, неспособността му за трансцендентност или – дефинитивно извежда образа на Аза-свят, представа, заклеймявана преди това като пределно херметична: Че няма зло, страдание, живот / вън от сърцето ми – кивот, / където пепелта лежи / на всички истини-лъжи. В действителност по-сетнешните откровения в „Безсъници“ доразгръщат и изчерпват визията за самотно неприветния интериор на Аза, за неизживените му дни-в-нощта, за сфинксово, „непостижно“ застиналото битие. „Преходната“ книга на Яворов обаче изненадва със своя финал апостроф, с вещателно-манифестното стихотворение „Ще дойдеш ти“ (1905), в което е провидян, предречен излазът на субекта от безсъницата, спасението му от „вампирите на нощта“. Антитетичната структура на втората Яворова книга изразява нов ярък обрат в творческия път – възвестяването на деня и пълноценното битие отвъд кошмарно стеснения свят на Аза. То е порив по нов тип екстровертност у Яворов, зададен по-сетне символно-абстрактно (в химничното построение „Да славим пролетта“, 1907) или, обратно, чрез автоматизма на поетическите клишета и чрез обживяването им от сложна трагическа пародийност, безжалостно снемаща романтическата маска на „мирова скръб“ от лика на лирическия Аз  („Маска“, 1907): И в непонятен тласък подир нея, улисан из тълпата като луд... Донякъде озадачава, че тези две художествено неравностойни творби са създадени наред с другите „трескави и сухи“ стихотворения от Нанси и поради това изглеждат случайни пробиви в здрачната поетика на Яворов. Те обаче предхождат онзи знаменателен процес на „приземяване“ в българския символизъм, характерен за началото на 20-те години на ХХ в. Те бележат, по сполучливото определение на Вл. Василев, ненадейния „дионисиевски“ обрат у Яворов, сочейки засилената тяга по конкретното, чувственото, по снемането на абстрахираната, „мъглява“ образност. И въпреки че и по-нататък поетът задълбочава символно-абстрахирания си, мистически забулен език („Среднощен вихър“, „Зов“, „Слова“), неговите най-зрели творби от циклите „Царици на нощта“ и „Леворъчни пръстени“ (1907–1909) заявяват афинитета му към чувствено-осезателно възсъздаване на сложни психически състояния, или – Яворов става все по-пластичен в предаването на абстрахирани понятия и представи. И ако неговите изрично еротически поеми – „Месалина“, „Клеопатра“, „Сафо“ – са вписани в един привидно исторически, всъщност парнасистки контекст и са намерили одобрение у класѝка Вазов, както и при все още непризнатия модернист Д. Дебелянов, то забележителните произведения „Нирвана“, „В часа на синята мъгла“, „Покаяние“ излъчват особена сензитивност (без ни най-малко да са мислени като еротични), пресъздавайки мотивите за сливането с небитието или за бариерата между съзерцателно-омиротворения Аз и „безсмисления крясък“ на света отвън, както и за неразкаялия се, блуден, греховен субект пред неумолимо жестокия Бог. Тези три текста на Яворов отново разнищват темата за страданието и зазвучават конкретно, въпреки несъмнения си символно-метафоричен изказ. У късния Яворов страданието престава да е „жалко, безразлично“, „там негде по средата на истината и лъжата“, каквото е в „Песен на песента ми“. То вече не е диалектически постулирана енигма, както е в „Аз страдам“ или в „Две души“, а става реално психологическо съдържание на субекта, изразено въздействащо чрез удачно намерен културно-религиозен символ („Нирвана“), или чрез уникалния личен символ на неснемаемата преграда (Азът отвъд прозореца във „В часа на синята мъгла“), и най-после – чрез патоса на библейски архаизирания изказ на покаянието, на раз-питването на Бога („Покаяние“).

В този смисъл Яворовата поезия спираловидно извървява един затворен кръг, изразявайки представата за неизразима угнетеност и безутешие от ранните му години, които са били стилизирани в духа и изказа на Ботев („Недей ме пита“, „Арменци“, „На нивата“), до вписването ѝ в други, модерни контексти – на индивидуализма и декадентството.

 

към следващата част >>