Любопитно за Пейо Яворов (II част)

Назад

VI. Яворов – жени, еротика, феминизъм

Между Жорж Занд, Ева и тиролката

С името „Жорж Занд“ Яворов обозначава писателката Ана Карима, с която пътуват заедно до Виена и която му дава повод да я окарикатури в памфлетния си белетристичен текст „В тренът“, публикуван в сп. „Мисъл“ през 1904 г. В лаконичните си дневникови записки от това пътуване Яворов непрестанно се занимава с комичните прояви на тази неприемлива за него и жена, и писателка: „Карима разхубаве. Пудрата ѝ у тоалетното отделение“; „Карима се кара с кондуктора“; „Тутун за Карима“ (Ц. Билярски. В. Билярска. Истинският роман на Яворов. Из документалното наследство на П. К. Яворов. София, 2013, с. 24). Последната дневникова ремарка е прелюдия към разгърнатата комична ситуация от „В тренът“, когато разказвачът дава от своите пакети с тютюн на Карима за пред митничарите, което още повече подсилва ефекта на нейния комизъм, тъй като всички си я представят с „трубка“ в уста. (В действителност по-нататъшните му отношения с тази писателка, а за него – „жена чудовище“, са белязани неизменно от желанието му да я представя в комична светлина, да я осмива и изобличава заради еманципираността ѝ – по принцип да не бъде респектиран от нея (вж. М. Кремен. Романът на Яворов. София, 1959, с. 86; както и Пл. Антов. Ана Карима – Бай Ганю в рокля или Венера в кожи. – Литературен вестник, бр. 41–42, 14–27.12.2011, с. 6–7). Би могло да се твърди, че Яворов определено е нечувствителен към своите обожателки, ако те не са надарени с привлекателна външност: красноречиво е бягството му от „Македонската фея“ (прозвище, създадено по аналогия с Казаларската царица) – „една грозна в лицето и отегчителна с натрапничеството си съблазнителка – търсеше Яворов през цялото време, докато беше в Мюнхен, и не го остави на мира чак до тръгването на влака“. (М. Кремен. Цит. съч., с. 88).

Поведението на поета в различни ситуации обаче го представя в съвсем различна светлина – хрисим пред „женището“ Карима и отмъстителен в писанието си за нея, ала демонично-земен, когато се налага да пътува с девойка от отшелнически тип на име Ева, и ненадейно прелъстителен, самозабравящ се, когато се озове пред момиче, което силно го интригува с външността си. По този повод Яворов сам разказва следната анекдотична случка при пътуването си от Мюнхен към София.

„Влакът спрял. Яворов се навел от прозореца да види коя е тази гара. Чист, свеж въздух. На перона предлагала закуски една млада хубава тиролка.

– Ще сляза да купя нещо! – казал той на Ева и бързо изхвръкнал.

Отишъл право при продавачката – уж да купува. Бавил се много: вместо в закуските очите му гледали в зачервеното като ябълка лице на красавицата. Усмихнал ѝ се. Заговорил ѝ по български. После по френски. Ръкомахал. И не усетил кога потеглил влакът... Колелата на вагоните затракали. Хукнал, но било вече късно: тренът летял към Виена. Запъхтян, той се спрял и се обърнал: ни тиролка, ни закуски! Останал в безлюдната гара да чака следващия влак.

– Ето какъв ме видя Ева! – завърши веселия си спомен Яворов. – Но по-добре! Нека разбере, че и поетите са човеци. Разбрала ли е обаче? Дали не си е останала светица? Чудя се на господя, че е наспорил земята и с такива жени!“ (М. Кремен. Цит. съч., с. 87–88).

Известно е Яворовото изказване от 1910 г. за женствеността на жената, която се дължи на умението ѝ да се направи красива, умение, което не всички жени притежават. Думите на поета, че има само жени, които не умеят „да се направят красиви“, доказват пристрастието му към култивираната, изкуствена външност. Един афинитет, който е отбелязан с известна доза язвителност в пространния памфлетен очерк на поета от 1907 г. – „От обсерваторията към гарата“. В този текст не само става дума за способността на французойките (в отличие от българките, които не афишират своите прелести и не кокетират с тях) да изтъкнат и малкото хубаво у себе си, но и за „българските феминистки“ като за самопонятно явление (Мисъл, XVII, 1907, кн. 9, с. 608). Учудващо и може би дори радващо е, че терминът „феминистки“ така рано навлиза у нас. Дали обаче ироничната му употреба при Яворов няма своите корени в отношението му към прословутата Ана Карима?

 

VII. Отвъдно-сомнамбулният Яворов

Странността, сомнамбулизмът, отвъдността на Яворов са извънредни отлики, които се открояват в спомените на съвременниците, дори в ония цензурирани спомени, издадени в период, когато подобни качества умишлено биват игнорирани. Трябва да напомним, че тази своя изключителност поетът изтъква, едва ли не култивира, в анкетата пред М. Арнаудов през 1911 г. и че все пак става дума за способности, до голяма степен съзвучни с белезите и характеристиките на лирическия Аз в Яворовата поезия.

По-голямата сестра на поета – Мина Крачолова – разказва в какво особено състояние изпада брат ѝ при вдълбочените занимания с Лермонтовата поема „Демон“: „Една вечер до късно ми превежда от руски Лермонтовия „Демон“. Когато четеше, захвана да се ослушва, пита не чувам ли шум по двора. Той погледна през прозореца, извика: „Лягай!“, хвърли се на кревата и се покри. Аз легнах, покрих се и щях да се задуша, но не се открих от страх, защото не знаех какво става вънка. На заранта го питам:

– Какво имаше вънка, та се толкова уплаши?

Той каза, че видял момичета в бели дрехи да играят хоро. Показа и мястото. Мама прекопа мястото, поръси го със захар, разкади Христово цвете и каза:

– Изпратихме ги в пусти гори да играят.“ (М. Крачолова. – В: Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963, с. 248). Този разказ за мистичното въздействие на Лермонтовата поезия върху Яворов до голяма степен влиза в противоречие с известния, почти христоматиен спомен на П. Алеков за Яворов, който страстно декламира сред нивята същата поема, след което не се поддава на хипнотични състояния, а е склонен да анализира и оценностява: „Без „Демон“ Лермонтов не е Лермонтов. Всеки поет си има по едно произведение, без което не би бил това, което е.“ (П. Алеков. Цит. съч., с. 278). Сходен контраст на изживяното въздействие възниква, когато си спомним за тайнствените, зловещи явявания на Ботев при Яворов, за които поетът разказва отново на своя анкетьор през 1911 г., за които напомня и сестра му Мина (Вж. М. Крачолова. Цит. съч., с. 248–249) и които в поезията му са по-скоро стилизации в ботевски дух и пламенност, нанесени при повторните редакции на текстовете му – невероятно е, но този вид стилизация е най-отявлен при стихотворението „Арменци“ от 1900 г.

Все в този модус на необикновеното, неординерното разказва за Яворов и Константин Гълъбов, когато се опитва да опише странните пространствени и телесни емоции на поета при създаването на „Калиопа“ и „Лист отбрулен“: „Изпитвах и някакво чувство на люлеене насам и натам, което намери най-пълен израз в рими като „Бог знай вече где далече“ или чувство за слизане надолу, което пък намери израз в рими като „Лудо-младо, не люби: младостта си не губи!“

– А какво изпитвахте при „Лист отбрулен“ – това незаменимо стихотворение, каквото може да се намери само в лириката на Гьоте?

– Пак същото чувство за слизане: „Кой го чака, та сираче да заплаче по родина?“ Но както казах, да определя точно тия особености на своето творческо състояние, ми е невъзможно. Пак чувство за ритъм, за движение намериха израз и в „Хайдушки песни“, но и тях мъчно бих могъл да определя по-точно!“ (К. Гълъбов. Цит. съч., с. 344).

 

VIII. Литературни приятелства и скандали

1. Литературните приятелства на Яворов по принцип се крепят и подхранват от идеята за съперничество, съизмерване, надмогване на постиженията на другия посредством талантливото им, неподражаемо усвояване, адаптиране към собственото творчество (от такъв род е приятелството на Яворов с Цанко Церковски или със Стилиян Чилингиров; в този смисъл и почтително-приятелското отношение на Яворов към „строгия и обичен цензор“ Пенчо Славейков е несъмнено амбивалентно). С немалко от събратята си по перо Яворов създава особен тип приятелско-разривни отношения или сложни, нееднозначни приятелства – такива са отношенията му с Елин Пелин, особено с Кирил Христов, бившият фаворит на кръга „Мисъл“ преди знаменателната поява и утвърждаване на Яворов в тази среда, както и доверените приятелства с Михаил Кремен и с Боян Пенев, при които изниква съперничество в любовта (една ирония на обстоятелствата обаче е, че именно тези довереници на поета ще оставят – в жанра на Дневника и Романа – може би най-автентичните, проникновени и пълноценни описания на Яворовата личност).

2. В живота на Яворов има и приятелства-признания, когато поетът наистина съзира у някого свой духовен двойник (такова е „извънлитературното“ му приятелство със съименника Пейо Гарвалов, отразено в дълголетната кореспонденция между двамата), както и загадъчната му приятелска връзка с поета Димитър Бояджиев – едно разбирателство в безмълвие: „Затворени в себе си, Ивчов (Д. Бояджиев, б. м., Б. Д.) и Яворов останаха така безмълвни, както ги заварих. Първият идваше много често тук. Бледен, синеок, слаб, меланхолен, с дълга руса коса и с голяма брада, той всякога ми правеше впечатление на някаква нежна, лека птица с безнадеждно пречупени крила. Изглеждаше, че голямата му чувствителност страдаше от болестта да бъде недоволен от онова, което е написал дотогава. Яворов, напротив, идваше много рядко. Големите му тъмнокестеняви очи бяха много изпъкнали. Затворен в себе си, той мълчеше, дишаше и пазеше сякаш в затишие някаква стихийна вътрешна сила“. Така ги наблюдава, седнали в мистичен полуунес, в сладкарница „Охрид“ (бул. „Дондуков“) поетът Иван Карановски (И. Карановски. – В: Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963, с. 367). Предполага се – с основание – че между двамата поети е съществувала кореспонденция, която не е запазена или поне до момента не е открита, и че в писмата си Д. Бояджиев коментира някои от „френските“ стихотворения на Яворов.

3. Въпреки сложните обрати в отношенията му с другите, Яворов все пак може да разчита в периода на своята отхвърленост и низвергнатост на няколко изключително предани приятели: Асен Златаров, Тодор Александров, Александър Паскалев, Димитър Бабев, д-р Кръстев, Владимир Василев, Боян Пенев. На последните двама Яворов оставя своя поетически завет, антологичната си книга „Подир сенките на облаците“ (1914), доверявайки им се изцяло, смятайки, че те неотклонно ще следват авторовата му воля. Неслучайно тъкмо с тях двамата са свързани две от най-зрелите му творби-синтези – „Маска“ (1907), посветено на Вл. Василев, и „В часа на синята мъгла“ (1909), първоначално изпратено в писмо до Б. Пенев.

4. Що се отнася до д-р Кръстев, първия проникновен ценител на Яворовата поезия и придружител на поета в последното му печално пътуване до Виена, Яворов е особено привързан към него и разбира се, типично по яворовски, раздвоен в отношението си към своя меценат, покровител и приятел – присмехулен и дълбоко респектиран. „Кръстев имаше строг и сериозен вид и не позволяваше никому никакви шеги и волности спрямо себе си. Влазяме с Яворов в Градското казино; там далече в един ъгъл бе в дружина и Кръстев. Внезапно Яворов поиска да се обложи с мене на каквато искам сума: дали мога да отида и да погладя Кръстева по главата такъв, какъвто е строг и сериозен и с такъв лоб.“ (Ал. Паскалев. Цит. съч., с. 449). Академичната „глава“ на д-р Кръстев е постоянен обект на приятелски закачки и поглумявания – неслучайно се превръща и в една от темите за стихотворенията игри, наред с „Укротяване на опърничавата жена“ и „Апология на Пейо“, през фаталната вечер у семейство Тихови.

И въпреки насмешливото отношение към него д-р Кръстев е приятелят, у когото Яворов гостува за последно – във вилата му в Костенец. На него („мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания“) ще посвети – постскриптум – едно от своите емблематични стихотворения, вдъхновено от поезията на Луиза Акерман, – „Песента на човека“ (1907): „И може би в безкрая гоня аз граница, / с напразно вярван сън за бъдеща зорница – слепец пробуден, сляп отвеки и навек...“

5. Александър Балабанов е съперник на Яворов не в литературата, а в любовта. В „Романът на Яворов“ М. Кремен описва литературните последици в тази надпревара за любовта на Мина.

„Когато излиза в „Българан“ Балабановото стихотворение за Мина:

  • Разбирам аз, разбираш ти,
  • и никой нищо не съглежда;
  • мълча си аз, мълчиш и ти
  • със нищо намек за надежда!

Яворов, според твърдението на Балабанов, бил му казал: „Това стихотворение трябваше да напиша аз!“

А когато веднъж двамата съперници се срещнали на улицата и Балабанов издекламирал стихотворението си:

  • В минути на любовните страдания
  • неволно аз пред огледалото застанах
  • и викнах със дълбока мъка във гърди:
  • Творецо мой, проклет бъди!
  • Коя ли чума ще поиска
  • такъв вампир до себе да притиска?

„Балабане!“ – му казал Яворов. – Издай една сбирка и тури това стихотворение, аз ще ти напиша предговор!“

„Знам защо настояваш – отвърнал Балабанов. – Да го показваш на Мина!“ (М. Кремен. Романът на Яворов. София, 1959, с. 97–98).

В действителност любовното съперничество води до това, че Мина е поощрена като писателка – със застъпничеството на Ал. Балабанов в сп. „Художник“ през 1906 г. е публикувано стихотворението ѝ в проза „Силует“, вградено в пищна сецесионна рамка, докато Яворов, обратно, е вдъхновен за своята серафична и дълбоко драматична любовна поезия и помества в сп. „Мисъл“ през същата година едни от най-представителните си творби – от „Прохладен лъх от ангелско крило...“ до скандалния заради мотото из писмо на Мина цикъл „Писма. Денят на самолъжата“.

6. Разказвайки за фаталната вечер у семейство Тихови, както и за амбицията на Яворов да основе списание с широка естетическа платформа, М. Кремен възпроизвежда един разговор, който относително точно заснема не само взаимоотношенията между неговите персонажи, но и отчетливите позиции в тогавашната литературна ситуация:

„Кирил Христов няма да се съгласи“ – добавих аз.

Яворов веднага разреши въпроса:

„Него ще турим най-отпред като войвода!“

„Ами Вазов?“

„Я да оставим това – каза Яворов, – ами кажете: кого още да поканим? Според мен от старите: освен Вазов – Михайловски, Влайков, Михалаки Георгиев, Стаматов... “

„И Александър Балабанов – желаеше да посъветва Паскалев, – макар че с него ще си имаш разправии.“

„Какво ли ще стане, Балабане, щом не те поканя? – започна Яворов да римува. – Само ругане!... Но как Балабана ще търпи Бояна! Той никога няма да забрави Пеневата критика за превода на „Фауст“!

„Внимавай, Пейо! – го предупреди Паскалев. – Мислиш ли, че Боян Пенев е променил мнението си за твоите драми? “

„Не допущам, но той в „Дума“ няма да пише за мен. Ще го оставя да хвали Пенчо и след смъртта му.“

„А д-р Кръстев?“

„Той се е заел да пише отделни книги и не ще му остане време за статии. Кой знае пък?“

[...]

„Кои от младите ще поканиш?“

„За стихотворения – на първо място Димчо Дебелянов, за критика – Васил Пундев, за белетристика – Георги Райчев, Рачо Стоянов, Йордан Йовков...“

Яворов ме погледна, но не спомена името ми.

„После – продължи той – Николай Лилиев, Душечка, Ракитин...“

„Ами Теодор Траянов?“ – го изгледа Паскалев.

„Не! Ще калесам... кого мислиш? Златарчето! На него ще давам място да пише, каквото си иска. Перото му е златно. Още повече и той е хасковец като тебе!“ (М. Кремен. Романът на Яворов. Част втора. София, 1965, с. 106–107).

От разговора става ясно, че предубедеността на Яворов към Т. Траянов и ценността на поезията му се запазва до края на живота му. Въпреки това Траянов е респектиран от Яворовата личност, особено след голямата трагедия. Когато д-р Кръстев отвежда слепия поет във Виена, сред другите българи, които го обгрижват, е и самият Траянов, изразил най-топло, сърдечно отношение, в което липсва всякаква сянка от съперничество. Разбира се, в приведения от М. Кремен разговор отново се разменят духовити реплики за Теодор-Траяновото декадентство (М. Кремен. Цит. съч., с. 203–205).

 

Бисера Дакова

 

<< към предишната част