Любопитно за Пейо Яворов (I част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

I. Повече или по-малко известни факти

1. Настойчив мотив в писмата на П. К. Яворов до близките му през 1904 г. е една тогавашна новост в козметиката – гребенът за подмладяване, чудодейно потъмняващ белите коси. Този магически аксесоар, за чийто ефект поетът непрекъснато разпитва в своите писма до роднините, е рекламиран периодично от 1905 г. насетне на последните страници в сп. „Художник“.

2. Веднъж и Яворов бива похвален лично от класѝка Вазов заради отявлено еротичната си поема „Месалина“: „Моите искрени комплименти за „Месалина“. Твърде поетическо и вече без мъгла. Драго ми е за това.“ (29 декември 1909). Освен че по този начин Вазов скрито се извинява за своята неотдавнашна критика към „даровития“ поет, залутал се в „тинята на декадентщината“, чрез тази похвала той изразява и предпочитанието си към определен тип поезия – наративна, чувствена, несимволистична. Може би Вазов изрича тази похвала компенсаторно, понеже самият той се отказва от младежката си еротична стихосбирка „Майска китка“ (1885) и отхвърля в по-нататъшния си творчески път своята любовна муза – поне до „Люляка ми замириса“ (1919)?

3. Малко известен факт е, че върхът от едноименното Яворово стихотворение „Към върха“ от 1905 г. („А ето и върха! Надоле окото / напразно през облак ще дири простор, / отгоре еднакво далеч е небото, / загадка бездънна пред слабия взор...“) е най-банална, ежедневна, изцяло негеографска реалия:

„Ще се разходим след това в Борисовата до рибките. [...] Защото Яворов неведнъж ме бе водил нататък – уж до „рибките“, а то винаги до края на градината, наричан от него „върха“, дето обикаляхме с часове, залутани из тъмните пътеки между гъстите дървета. Мен ме беше страх, особено в облачно време, но той ме успокояваше: имал револвер.

До „върха“ ходехме всяка нощ. Когато не исках да отида, той ме принуждаваше насила, измисляйки хиляди доводи да ме отклони от уговорените за другата сутрин срещи, от лекциите, от почивката дори. Всичко можело да се отложи.“ (М. Кремен, из „Романът на Яворов“. Част 1. София, 1959, с 49)

4. Кои са всъщност градовете на Яворов? Значещите топоси на неговите пребивавания? Анхиало, Париж, Нанси – последният е фиксиран в поезията му под повратното за творческия му път стихотворение „Маска“. Малко известен факт е, че на път за Париж през 1904 г. Яворов възнамерява да се установи в Женева, както и че пребивава на три пъти за кратко във Виена. Любопитни са записките в неговия дневник от първия виенски престой – 15 и 16 юни 1904 г.: „Вечерта у Виена. Хотел Hammerand; Католишки Св. Петър; У Художествения музей. След обед у градината. Надвечер у Пратера. Hansi.“ (Ц. Билярски, В. Билярска. Истинският роман на Яворов. Из документалното наследство на Яворов. Т. 1. София, 2013, с. 24). Последното име – Hansi, отбелязано в записките му, е най-загадъчното. Можем само да съжаляваме, че поетът не е разгърнал тези лаконични отбелязвания в пространни пътни бележки.

5. В първото си задгранично пътуване Яворов се озовава в подножието на Алпите, в Брик, лута се по „валето на Рона“ и пише писмо до д-р Кръстев от Сен Мориц, при пътуването си до София се отбива във Венеция и Милано – уви, нищо не се знае за преживяното и видяното от него там. Може да се съди единствено по картичките, които изпраща до близките си, със стандартните поздрави, изгледи и емблематични топоси (например изображението на Миланската катедрала върху картичката, изпратена до Тотю Крачолов).

 

II. Имена и потекло

1. Името „Яворов“ не е литературно, нито оригинално хрумване на Пенчо Славейков, а е записано като родово име на семейство Крачолови в Чирпанския общински регистър: „Четох как станало това кръщаване и че Пенчо Славейков бил негов кръстник. [...] Не е възможно, изключено е това кръщаване да е станало без знанието на самия Крачолов, без той ни най-малко да е подсетил Пенча Славейкова за новото си име, защото в архивата на Дирекцията на пощите има официално удостоверение, издадено от Чирпанската община, в смисъл, че родът на Пейо Крачолов се казвал Яворов и че той има право да носи това презиме. [...] Едно съвпадение на този факт и случайното хрумване на Пенчо Славейков е трудно да се допусне.“ (П. Алеков. – В: Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963, с. 279).

2. „Агоп“ е популярното прозвище на Яворов, дадено му от неприязнено-приятелски настроения към него Кирил Христов. Прозвището се дължи на мълвата, че Яворов е с арменски произход – мълва, произлязла както заради прочутото стихотворение „Арменци“, така и заради неизменно впечатляващата екзотична външност на поета: „чер, с извит нос, с черни като въглени очи, с големи джуки, долната много издута и извърната надолу. Приличаше на арабин и на арменец, та Кирил Христов го беше кръстил Агоп.

Близките му, между които минаваха задевките и шегите, винаги му думаха Агоп.“ (К. Мутафов. – В: Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963, с. 308). Екзотиката в Яворовите имена и външен вид е потвърдена и от Петър Нейков, допълнително подплатена и от пародията на неговите приятели, спонтанно породена от цветистия арменски псевдоним:

  • Ситно стъпя Калиопа,
  • да погледне тя не рачи...
  • А след нея бързо крачи
  • Лов Агопа.

Интересен е аналитичният коментар на Яворов, характерната му дистанцираност от този пародиен, ала все пак истинен образ:

„Яворов не се усмихва, не се смее, както рядко съм го виждал да се смее. Лицето му се отпуска, прояснява се. Бронзът става по-светъл.

– Стихът е декадентски – забелязва той, – но духовит. Само че след обясненията, които ви дадох, ще трябва да намерите друго име, което да се римува с Калиопа. Май че не ще е лесно.“ (П. Нейков. Цит. съч., с. 395; 397).

 

III. Екстраординерната външност

В началото на творческия му път, когато текстовете му са спечелили популярност, а личността му е все още анонимна, Яворов по-скоро изненадва с несъответната си външност: „Аз си го представлявах обаче пламенен, бодър младеж, който възвестява гръм и мълнии. А пред мене се представи един нежен, слабичък, тих, почти мълчалив момък.“ (В. Нейчев. Цит. съч., с. 325). С незряла спрямо зрелите му стихове външност поетът изненадва и членовете на кръга „Мисъл“: „...вие объркахте понятията ни. Ние мислехме, че П. Крачолов е възрастен човек, дълго време работил над себе си, за да достигне до такава висота, а то... пред нас се явява един младеж.“ (Н. Зидаров. Сините тетрадки. – В: Две души: спомени за Яворов. Съст. Мария Илиева. Чирпан, 1993, с. 113).

Впоследствие странният външен вид на Яворов ще стане неизбежен компонент в спомените на неговите съвременници, сякаш тайнственият, здрачен силует на поета, леко прегърбената му фигура, със сведени напред рамене, и най-вече лицето, чийто екзотичен тен, „жълтеникави“ очи, въздебели устни се сдобиват с какви ли не определения, онагледяват демонизма и мистичната отвъдност на поезията му. Неизчерпаеми са епитетите, с които е описван цветът на Яворовото лице, според състоянията на Яворов и въздигнатостта му или, обратно, неговото низвергване от обществото: „пръстеножълт“, „маслинен“ (мнозина си спомнят, че маслините са любимата му храна), „бледочерно лице“, „шоколадов“, „бронзов“. Позитивността на последните две определения се свързва с житейските триумфи или с духовни възвисявания. Когато жъне победи – в литературата или в любовта, – Яворов рязко се променя, неприличайки на себе си: „Когато извикаха на сцената Яворов, видя ми се много променен – не бях го виждала отдавна: свитият и приведен Яворов имаше нов блясък в очите си, беше нов човек, вече изплувал от нивото на нашата действителност, сякаш имаше пиедестал.“ (Д. Габе. – В: Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963, с. 380). В дните на най-страшни изпитания поетът неизменно е възприеман като „още по-тъмен, по-черен, по-грозен.“ (Н. Тодоров. Цит. съч., с. 549). Но и тази заклеймена грозота има своето логично и същевременно поетическо обяснение: „Аз всякога го отдавах на барута, който го е опушил, когато се е гръмнал.“ (Н. Тодоров. Пак там). В този смисъл може би най-проникновеното – обективно, ала сугестивно и без конкретика – описание на Яворов, като сянка на самия себе си, принадлежи на Дора Габе: „Яворов влизаше от тъмната нощ не като дошел отнякъде, а като роден от нея. Една смърт го беше отнесла, а нощта го възвърна при нас. Когато изкачваше стълбата нагоре, всичката таинственост, бездънност и тъмна скръб на нощта нахлуваха с него.

И всички млъкваха – защото оня свят, отдето дойде той, и през черните очила ни гледаха мъртвите за нас очи, беше черната бездна на нещастието...“ (Дора Габе. Цит. съч., с. 386).

Ако в месеците на своята агония Яворов стряска и неотразимо въздейства на познати и приятели като същество отвъдно, неотсамно, трансцендентно, то в мига на покой, на омиротворение той става достолепно красив: „Той лежи в своя кивот така спокоен, така хубав в смъртта, че тягостното чувство на някакъв нелеп страх, което беше стиснало сърцата ни при влизане, неусетно се разлетява.“ (Д. Дебелянов. Цит. съч., с. 605).

 

IV. Снаряжения, револвери, игра на рулетка

Към екстраординерния външен вид на Яворов се отнася и неговата харамийска закачуленост, застрашителност и неразпознаваемост при внезапните му появявания в гостилница „Средна гора“, т.е. при неговите внезапни преходи от харамийството към литературата: „Допивахме си и разговаряхме за последното сражение на голяма чета с турския аскер, когато се отвори вратата и влезе един прегърбен човек, облечен в каракачанска гуна, с качулка на главата, цял побелял от навалелия по него сняг.“ (К. Мутафов. Цит. съч., с. 309). Разбира се, не трябва да забравяме заветното желание на Яворов да бъде погребан с четническа униформа – явно тази е ролята (М. Неделчев), с която поетът желае окончателно да се отъждестви: „...ние излизаме и за дълго из шумната и светла улица все още го виждаме прострян в здрачната стая с четническите си дрехи, в тихо очакване да го отнесат след едногодишната безумна разлъчност там, дето злословията ще трябва да мълчат и дето тишината ще освети неговата невинност, несъмнена като страданието му“. (Д. Дебелянов. Цит. съч., с. 606).

Споменът за малкия Никола Вапцаров, който се научава да произнася „р“ като „револвер“ с помощта на комитата Яворов, по всяка вероятност е идеологически обременен, макар успешно да свързва пълнозвучието на езика с бойното кръщение (Лена Вапцарова. Цит. съч., с. 467). По-любопитна изглежда, без да знаем доколко е достоверна, историята за зависимостта, която Яворов развива към оръжието – без него се чувства незавършен и уязвим: „Боян Пенев се бе изразил пред мене невярно, че Яворов е „страхлив“. Били на излет на Витоша, Яворов задрямал и Боян му извадил из джоба револвера, който Яворов винаги носеше. Последният се много изплашил, когато се усетил обезоръжен.“ (Ал. Паскалев. Цит. съч., с. 450).

За темперамента на поета говори и „надупченият с куршуми потон на стаята срещу кабинета“ (М. Кремен. Цит, съч., с. 516). В обсега на сензацията попада споменът на П. Чамурлийски, позоваващ се на разказ на Рада Бонева (Цит. съч., с. 535), че „Лора е умеела да стреля и дори е носила револвер – един малокалибрен револвер с барабан – в копринената си чантичка (несесер)...“; „Яворов казваше, че учил Лора да стреля: излизали на разходка при Погребите и там тя се упражнявала в стрелба.“

Яворов сякаш години наред репетира своя самоубийствен жест, играейки си със съдбата, пророкувайки я в поезията си. Револверът не просто е елемент на тежко снаряжение, а средство да се изпита – със сериозна безотговорност – съдбата: „Като съзря на масата ми револвер, той го грабна нервно и го насочи към сляпото си око:

– Данчов, аз съм фаталист! Ако имам дни, револверът няма да хване!

Мене ми стана грозно – стори ми се, че той се рисува, и аз му тласнах ръката. Но той отстъпи назад сериозен и като ме загледа страшно, опря револвера до сляпото си око. Неговото кафяво лице промени веднага цвета си – стана жълто като восък; ръката му почна силно да трепери и така трепера може би половин минута... После спусъкът на револвера глухо удари. Той не гръмна, защото беше празен.“ (Н. Г. Данчов. Цит. съч., 295).

 

V. Юначеството/„кърджалийството” на Яворов

Може би желанието у меланхолично-съзерцателния, интровертен поет за героични изяви и вратоломни авантюри, както самият той по-късно се изразява, е вдъхнато в ранното му детство от „бабаитските“ разкази на бащата Тотю Крачолов вечер, в семеен кръг, както и от юнашките песни, които майка му изпълнява. Това обяснява трепетната среща-съприкосновение на детето Пейо със „страшния“ войвода Панайот Хитов, пристигнал в Чирпан малко след Съединението (1885). Двамата вървят хванати за ръка из чирпанските улици – една своеобразна инициация за извънредно чувствителното момче в света на националноосвободителното движение. (Мина Крачолова. Цит. съч., с. 247).

Същинският подвиг на Яворов обаче се изразява не в героични схватки, нито в бабаитската показност, а в „способността да страда“ по време на македонстването му (Л. Казаски. Цит. съч., с. 463), в невероятния му стоицизъм да понася непоносимото – когато се подлага на операция на черепа без упойка, когато изтърпява инжекциите изтезания, поставяни в очната ябълка с единствената надежда да прогледне, да си възвърне образа на света (Ал. Паскалев. Цит. съч., с. 453). Едно страдание в самота, непублично, и, противно на желанието му да следва Ботевия подвиг, Яворов е обречен на интериорни, на интровертни, на модерни и неизразими лични страдания, такива, каквито е задала собствената му поезия.

 

към следващата част >>