Любопитно за Иван Вазов (III част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Диаметрално противоположно изглежда отношението на Вазов към неговия втори юбилей. През 1920 г. Вазов, колкото блестящ литератор, толкова лош оратор, и което е по-важното – патриотичен писател в ситуация на национални погроми, преживява болезнено краха на идеята за обединение, загубата на Македония и Добруджа... Чувства вина заради „зоологическия“ патриотизъм (по Шишмановото определение), с който по време на Балканската и Първата световна войни е вдъхвал щурмови надежди на народа си, възторжено възпявайки фронтовите ни победи. За психологическата съпротива на Патриарха срещу юбилея допринася и усещането за вина и житейска умора, както и хипохондрията му, че е постоянно болен. Вярваме в искрената му реакция срещу втория юбилей, породена и от тъмното му предчувствие, че скоро след това ще умре (както и става – Вазов си отива още следващата година). Той нееднократно се опитва да откаже (включително и официално) замисления проект за грандиозен, общонационален, при това двоен юбилей, посветен на 50-годишнината от творческата му дейност и 70-годишнината от рождението му. Имаме свидетелството на Борис Вазов, според Завещанието на Патриарха негов „универсален наследник“: „Известно е, че брат ми не желаеше юбилея, който стана въпреки него. Той казваше „Юбилей, това значи край“. Край на дейността и на живота. Думата „юбилей“ му звучеше някак погребално и го отблъскваше. Но той бе принуден да приеме“[4]. Самият поет се пита: „Защо ми е нужен юбилей, аз не търся слава, аз съм скромен човек. Ах, този Шишманов, направи ми най-голямото зло!“ Защо обаче накрая приема? На първо място – осъзнава мисията си на стожер на нацията в тежкия момент след войните, след Ньойския договор от 1919 г. Разумява, че трябва да изиграе последната си голяма роля на историческата сцена – тази на едничкото въплъщение на разбитите идеали за целокупна България! Така Вазов принася заключителна жертва на Отечеството, отговаря на очакванията да бъде харизматичната, обединителна личност за унилите и демотивирани българи. Несъкрушим в своята патриаршеска осанка, живото упование, че България въпреки всичко ще се съвземе и ще пребъде във времето... Сцените на тази колосална роля са Народният театър и знаменитият балкон на дома му, под който с часове дефилират неговите официални и неформални поклонници.

Нека се вгледаме в процедурата, по която е породен и осъществен юбилеят през 1920 г. Първо – инициативните комитети са не един, а два: в София и в Пловдив. Безпрецедентен факт в цялата културна история на България е обявяването на Вазов за народен поет с нарочен Закон на Народното събрание! Емил Димитров отбелязва: „Това обаче е единствен акт не само в историята на България, но и, изглежда, изобщо в световната история и култура, наш, български „принос“ – пренос на парциално-своето в универсално-чуждото.“

Слава богу, посланието, излъчено от пловдивските чествания, е различно, макар и те съвсем да не са лишени от помпозност. Същественото е, че те са обявени не като втори юбилей, а като символно завръщане, като посрещане на родно чадо. Сякаш става дума за Сопот! Но не е ли Пловдив духовната родина на Патриарха? Метафората на завръщането е съвършено уместна. Защото пловдивският период (1880–1886 г.) е истински личностен разцвет на младия, 30-годишен творец. В тези 6 години той се изявява като политик, театрал, публицист, просветител и като всестранно надарен писател, начинател във всички литературни жанрове: поемата („Зихра“, „Загорка“, „В царството на самодивите“), мемоаристиката („Неотдавна“), пътеписа, детската поезия, драмата и дори мистификацията („Кихавицата на Саллюста“). Пловдивските литературни и обществени хроники на Вазов са наистина сюблимни, ако използвам собствената му патосна дума от „Епопея на забравените“. Впрочем това е една от знаковите теми, които Патриархът твори в столицата на Източна Румелия. В благодатния духовен климат на града той създава голяма част от своите поетични и белетристични шедьоври – „Сливница“, „Чичовци“, „Немили-недраги“. Неуморно редактира и списва вестници и списания, съставя като първи духовен мост към Европа знаменитата „Българска христоматия“ (1884 г.) с образци на световната поезия (в братско съработничество с Константин Величков), пише драми, с които подкрепя раждането на българския театър на сцената на някогашния „Люксембург“. Енергично участва като народен представител в обществения и държавния живот на новоосвободената българска държава. Едно от културните чудеса на България несъмнено е точката на пресичане, могъщото съвпадение на творческия полет на националния ни поет с обществения и културен подем на столицата на Източна Румелия – Пловдив! Неслучайно проф. Милена Цанева посвети на темата цяла книга – „Вазов и Пловдив“.

Сред безценните дарове от първия юбилей Патриархът получава и различими пловдивски знаци на почитта – като прекрасната сребърна мастилница с фигурката на Нике, която стои на бюрото му. С полагането ѝ в кабинета му като че ли е поставено и началото на бъдещата музейна колекция! Самият Вазов в свое интервю за втория юбилей я визира така: „На писмения стол се виждат скъпоценни и хубави писмени принадлежности, дарени поету послучай на 25-годишния му юбилей... В малката библиотека до вратата фигурират подвързани всичките съчинения на Вазова и чуждестранните преводи... “[5] Този основен фонд е наличен, когато през 1920 г. удря тържественият гонг на втория Вазов юбилей, който всъщност може да бъде тълкуван и като репетиция на бъдещия музей. Защото от юбилея до визуализацията на музея, направена от проф. Ив. Шишманов с прякото участие на живия класик, има само една крачка, разкрита подробно в книгата ми „Знаменити§Забравени§Забранени“ от 2015 г. – в частта за музеестроителя Шишманов.

Поради юбилея, а сетне и заради музея, тече сериозна законотворческа дейност. Издаден е Указ № 73 от Н.В. Цар Борис ІІІ и решение на Народното събрание за провъзгласяването на Вазов за народен поет и придобиването на впечатляващо парично „народно дарение“. В тържествения ден класикът получава грамота на СУ, с която го обявяват за почетен доктор на университета. Получава и най-високия национален орден – „Св. св. Кирил и Методий“ с лента и звезда, който се връчва на короновани глави. Лично царят му го отнася у дома. Министърът на народното просвещение му дарява златния си часовник с монограм, със сигурност без да подозира, че тъкмо швейцарската марка „Бреге“ е възпята и от великия Пушкин в романа „Евгений Онегин“. Сред щедрите дарове са великолепното маслено платно „Македонка“ на Иван (Ян) Мърквичка, поднесена от дружество „Чех“, сребърен венец от македонската емиграция, калиграфските поздравителни адреси, изработени от художници като Мърквичка и Харалампи Тачев, морският пейзаж от остров Св. Анастасия от Райко Алексиев, скулпторният барелеф от Андрей Николов, живописните „Цветя“ от Елисавета Консулова-Вазова и т.н.

А какво се случва в Пловдив през 1920 г.?

Макар формално да изглеждат сродни по структурата си – амбициозни, масови, представителни тържества – софийският и пловдивският юбилей имат различни логики. В първия случай става дума да одържавяване на почина, при това мимо волята на самия юбиляр, във втория доминира общественият дух. Инициатор и двигател на пловдивския юбилей е Недко Каблешков, виден адвокат и общественик, който още през 1901 г. се е отказал от участие във властта, включително и да стане кмет на града! Братовчед на апостола от Априлското въстание Тодор Каблешков, Недко е наричан „съвестта на Пловдив“. Съратник на най-големия благотворител на Пловдив Кудоглу, самият той дарява библиотеката, огромния си архив и имотите си на Пловдив.

Изобилни и с висока естетическа стойност са и пловдивските знаци на почитта към Патриарха. (На първо място – дипломата, с която Вазов е провъзгласен за почетен гражданин на Пловдив по повод 50-годишнината от литературната му дейност; лирата, везана със сърма, с надпис „Загорка“, подарена на Патриарха от неизвестна почитателка; веселата бъклица от пловдивския художник Никола Ботушаров или изящната рисунка от Димитър Андреев-Андрю „Джамбаз тепе, улица“.)

Уви, малко са съхранените реликви от царственото посрещане на Вазов в града на тепетата за втория му юбилей, когато улица „Станционна“ е преименувана на „Иван Вазов“. Макар в. „Юг“ да свидетелства, че кинематографически апарати са заснели великолепието на празника, днес разполагаме реално с една-единствена качествена оригинална снимка „Вазов в каляската“, притежание на Софийския музей. Всъщност най-ценните артефакти – и от първия, и от втория Вазов юбилей, и софийските, и пловдивските – в голямата си част са притежание на същия.

И тук стигаме до специалния „Законопроект за съхранение дома, покъщнината, ръкописите и подаръците на покойния поет Иван Вазов“, въобще – крутите законотворчески практики на земеделското правителство, погазващи Закона за старините от 1911 г. и самата идея за авторското право. Нека цитирам безпардонните думи на министър-председателя Стамболийски: „Великите хора немат жени, немат семейство; техното семейство, техните деца – това е народа, това е родината. И ако искате, великите хора немат наследници...“ (запис от дебата по Вазовото наследство – 44. заседание на ОНС на 8.02.1922 г.).

Разбира се, когато днес анализираме софийския юбилей и музей и пловдивските Вазови тържества през опозицията: етатистко – обществено, неизбежно огрубяваме схемата. Официозността на софийския юбилей има своите забележими корективи: всеки от „поръчковите“ изпълнители на проекта (художници, калиграфи, скулптори), прави и своя личен жест към „народния поет“, което балансира институционалността, придава топлота на Вазовата канонизация. Такива са например живописната работа „Старец“ от Мърквичка, приятелските дарове от Жеко Спиридонов, Петър Морозов, Александър Добринов, портретували достолепно или шеговито самия него или обичните му места. Менюто на гала вечерята в Юнион клуб е назовано според творчеството на писателя и също е интимно-ежедневна реплика към помпозността, която поставя живия творец в контекста на вечността: пудинг Боримечка, кафе Хаджи Ахил, супа ала Странджа (боб чорба, както можем да се досетим).

И все пак, вторият юбилей(-завръщане) на Вазов в Пловдив е алтернатива на софийския с властовата употреба на класика от държавата в битността му на „народен поет“. Както пише в. „Юг“, „величественото посрещане“ на Вазов в Пловдив е преди всичко културен празник, който подкрепя самочувствието на града като столица – вече не държавна, но несменяемо културна. Това може да бъде тълкувано като своеобразен „спомен от бъдещето“, като знаем, че през 2019 г. именно Пловдив ще бъде европейска столица на културата.

Неслучайно на несравнимата обич на пловдивчани Патриархът отговаря с реч – истинска апология на благословено плодотворния за духа му Град:

„Да, Пловдив, с хубавата своя история; Пловдив, в който през времето на робството биеше най-силно пулсът на българското сърце; огнището на светлината, което изпрати пожарна искра по всички краища на България, който пръв издигна знамето на борба за черковна независимост и роди славен сонм деятели по народното възраждане; Пловдив, който и подир Освобождението беше в продължение на няколко години политически и духовен център на Южна България, удивляващ чужденците със своя всестранен напредък, със своя интензивен културен живот.

И чини ми се, че тоя духовен подем най-много, ако не всецяло, се дължи именно на Пловдив, на неговото просветено общество, което ме съгряваше със своята отзивчивост и съчувствие; на пловдивската великолепна природа, която ме въодушевляваше; на пловдивското синьо небе и пловдивския въздух. Ето защо, аз се чувствам щастлив в тоя мой втори роден град, дето получих най-чистите си вдъхновения, дето моята муза крепна и моят дух се окрили.“

В заключение: фазите на Вазовата Прослава у нас могат да бъдат четени като печеливши стратегии – персоналистична, обществено-политическа и държавническа, – макар нелишени и от сенчести страни, и от преднамерена манипулативност. Те не успяват да бъдат повторени от никой друг български писател. Пример е Кирил Христов – официално автор на юбилейна брошура за Вазов през 1920 г., таен злословец срещу Патриарха в дневниците си. Може би защото не сбъдва амбицията си за собствен голям юбилей... А Второто Вазово честване дори има ефекта на несвършващо продължаване, на перманентност. То ни изглежда като „безкраен юбилей“, приключен единствено от смъртта на класика. Факт е, че дори когато „дядо Вазов“ се опитва да се съвземе и да си отпочине от юбилейните вълнения в София и Пловдив и за целта заминава инкогнито на Черноморието, в Бургас му устройват паметен изблик на обич, както свидетелства участникът в събитието Петко Росен:

„...Тръгнахме към хотела. В миг учениците от горните класове го грабнаха и понесоха... Счухме само: „На морския бряг, на морския бряг!“, „Бре стига, бре оставете го, ще го изтървете!“ Кой чува! Море от младеж и над вълните на това море се носи като свещена скиния бледен и занемял дядо Вазов.

Целият град е обхванат от една същинска подлуда. Защо, откъде тази френезия – всичко това? Не от това ли, че в нашите покрусени души се мярна обликът на нашата гордост, на нашето национално величие? Не беше ли това едно: ето ни, все пак нещо, щом имаме такива великани. И всеки виждаше, чувствуваше, че дядо Вазов бди над всекиго в душата и над всички като библейски великан, когото, за да постигнеш, трябва подлуден подем на духа...“

Очевидно е в този постюбилеен епизод освобождаването на/чрез фигурата на Патриарха от тягостната хронология на националната катастрофичност, дори от тържествената за Патриарха 1920 г. Тук той вече се е преобразил в „свещена скиния“, възвисил се е в митологема.

Затова нека на финала още веднъж се поклоним словозографно на монументалния и устойчив градеж на образа на Патриарха.

 

<< към предишната част                                                                                                                                                                   към следващата част >>

 

 


[4] Сб. Иван Вазов в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 71.

    [5] Вазов, Ив. Съчинения в 22 тома. – София, 1977, с. 363.