Любопитно за Иван Вазов (II част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

III. Вазовите юбилеи

Изследването ми проследява персоналната, колективната и държавната социокултурна технологии на родната и европейска прослава на Вазов, като проучва механизмите, по които се случват двата му юбилея и се създават трите му музея в България.

Първият Вазов юбилей е наречен „източнорумелийски“, макар проведен в София. След Съединението с Княжество България през 1885 г. Пловдив е изгубил статута си на столица на Източна Румелия. Идеята за организирането на Вазов юбилей идва от кръга на „източнорумелийските“ политически съратници. В историята на юбилеите ни това e първият, посветен на писател, и вторият „пълен“ юбилей изобщо, правен в България – след този през 1894 за 50-годишнината на родната журналистика, за чиято рождена дата се счита издаването на сп. „Любословие“ от Константин Фотинов. Така Патриархът на литературата ни, първосъздател на почти всички родове и жанрове в нея, може да бъде определен и като родоначалник на българската юбилейна традиция, по която почитаме културните си класици. Точно затова той си заслужава „разглобяването“.

Знаков ми се струва фактът, че сред инициаторите на юбилея от 1895 г. е видният управленец и Вазов другар Иван Евстратиев Гешов, който е в основата и на Вазовия пробив в Англия с романа „Под игото“. Първият юбилей следва по петите българското издание, изпреварено от придобитата европейска „прослава“ на Вазов. Макар преводачът на английското издание да не е посочен, най-вероятно това е оксфордският професор Уилям Ричард Морфил, чието приятелство с Гешов датира още от работата му в бащината кантора в Манчестър, когато се сближава с английския славист и му помага в овладяването на българския език. От запазена кореспонденция помежду им става ясно, че след 1891 г. Морфил е идвал в България и двамата сигурно са се срещнали. В писмо до проф. Шишманов пък англичанинът изисква третия том на „Сборника за народни умотворения, наука и книжнина“, в който е първата публикация на романа. Като знаем небрежността на Вазов към архива му, допускаме, че може би и в него е имало епистоларна следа към проф. Морфил, но не е достигнала до нас. Не е в характера на Вазов той да няма участие в процеса на първия превод и издание на книгата си... Разполагаме обаче с писмо от 1893 г. на автора на предговора Едмънд Гос до Гешов, в което авторитетният критик споделя намерението си да издаде в своята международна библиотека „много четивната версия“ на Вазовия роман и го моли като английски възпитаник за съдействие с биографичната справка за автора. Тук Вазов отново изглежда пропуснат в своите стратегически автобиографични версии, но е извън съмнение, че приятелят и съпартиец Гешов си е свършил работата. Не е случаен фактът, че в тълкуванията и на Гос, и на други чужденци от предговорите към преводите в английското издание Вазов е мислен като пряк участник в описваните от него събития, назоваван е прототип на Бойчо Огнянов. Тъкмо обратно – българските му критици, и на първо място Захарий Стоянов, ядовито посочват несвидетелската му позиция по отношение на Априлското въстание от 1876 г., малодушието му да напусне панически страната, впрочем откровено признато от самия него в повестта „Неотдавна“. Вероятно Гешов е в основата и на тази героизираща автора представа на английските ценители на Вазовия роман, след което тя се е тиражирала в цяла Европа. Във всеки случай не авторовата личност, а качествата на самото произведение, особено неговата разказваческа „свежест“, е най-сериозното основание за адмирацията на „Под игото“ от чуждите тълкуватели. И е факт, че книгата попада в престижни световни литературни поредици след английската, която го поставя до Достоевски. Така например в датското издание от 1900 г. той отново, подобно на английското и норвежкото, е сред знаменити световни романи и дори е поставен на първо място, преди произведения на Балзак, Стендал, Гогол, Мередит, Стивънсън... Ангажирането на авторитети като Гос, и още повече като Луи Леже, който пише предговора към френското издание от 1897 г., допълнително води до ефекта на мултиплициране на апологиите. Особено щедри са хърватите, които в лицето на поета Иван Харамбашич назовават „Под игото“ „величествен роман“, „омировска епопея“, сравнима с шедьоври на Толстой и Сенкевич...

Издателската политика на отличния политик Гешов, неслучайно стигнал и до поста министър-председател, е видимо продуктивна. През 1894 г. той публикува статия „Ив. Вазов и английската критика”, след което в. „Дума“ произвежда следното самообвинение: „...факт е, че чужденците ни отвориха очите да се взрем в нази си, да видим що имаме и да отдадем принадлежащото му се внимание. Цели пет години има, откакто романът „Под игото“ се появи, но цели пет години той тъна в ония прашни и киречлии страници на прочутия „Сборник“, плесенясал и подслонен на усойност“... Както отбелязват изследователите на английската и европейската рецепция на романа – професорите Александър Шурбанов и Майкъл Холман – в предговора към новоизлязлото издание от 2015 г., след престижното лондонско издание „...интересът към романа расте. Вазов получава молби за съгласие книгата да бъде преведена на руски, полски, хърватски и други езици. Българският печат се изпълва с трескави (невинаги достоверни) съобщения за нейни вече реализирани и предстоящи чужди издания. (...) От друга страна, чуват се и гласове, че около интереса към Вазов в чужбина се вдига прекалено много шум, който едва ли не той сам дори създавал. Така или иначе, шумът свършва добра работа – през есента на 1894 г. „Под игото“ най-сетне излиза като книга и на български, и то в богато илюстрованото издание на Т. Ф. Чипев (1867–1944), в което участват художници като Мърквичка и Антон Митов“[1]. И ако все пак се усъмняваме, че Вазов сам е „шумял“, то е съвсем сигурно, че именно той твори рекламната стратегия на книжното тяло. Знаем как упорито е инквизирал актьорите от Народния театър да позират „неразличими от оригинала“ за портретните илюстрации на романа си... И така, преди самия текст е призивът на в. „Свобода” от 1890 г. за обнародването на романа. Следват откъси от предговора на Гос и похвалните четири английски отзива за романа. Изводите на Шурбанов – Холман са два: по тази практика „Чипевото издание сякаш предвкусва комерсиалния вид на днешните популярни книги“; и вторият, вече по отношение на автора: „С всичко това, изглежда, се надява да засрами, да стресне, да свести сънародниците си, на които е поднесъл този безценен и недооценен от тях дар“[2]... (Проф. Шишманов, настоятелно публикувал Вазовия роман в „плесенясалия“ „Сборник“, също дава своя принос за горестната опозиция – продължаващото „триумфално шествие през европейската литература“ на романа – срещу „низките, дребнавите нападения, които в последно време се сипят из една пигмейска среда и целта на които е да произведат един вид baisse в общото възхищение, с което биде посрещната идеята за 25-годишния юбилей на Вазова“. Тук проф. Шишманов е неочаквано груб и краен – все пак става дума за неговия университетски колега д-р Кръстев и за кръга „Мисъл“ в лицето на Пенчо Славейков, който в статията си „Един стар херой“ задава и доста уместния въпрос – как така един 45-годишен писател изисква обществото да прояви към него божеска възхита?

В така изградения от стратезите си романов евроконтекст Вазовите чествания придобиват свърхсмисъл на „закъсняло ускорено развитие“, в което „Юбилеят на Вазов е всъщност юбилей на българската литература, на българската поезия...“

Европейското е притеглено като контекст и аксиологическа скала на родната книжнина от самия Вазов – в неговите автобиографии, мистифицирани като биографии, анализирани проникновено от Борис Ангелов. Всъщност европейското вписване започва от скромната полица в родната къща в Сопот с побългарените книги, четени от баба Съба на домочадието и „първенеца“ Иванчо. Струва ми се, че в конструкта на автобиографичните си опуси Вазов е преживявал легендарната полица и като своеобразен неназован прототип на знаменитата двутомна „Българска христоматия“ от 1884 г., като нейно надграждане от поета, усвоил образците от руската и френската литератури.

Неговите противници – пряко или с изразителни псевдоними, като Сатонински или Любомир Цаклин (зад които се крие Пенчо Славейков), на свой ред го правят чрез европейски образи с пародиен характер. (Да си спомним още източнорумелийския му период, когато той е иронично назоваван „Пловдивският Петрарка“)...

Но нека вече съпоставим двата Вазови юбилея и направим сравнителен анализ на честванията в София и в Пловдив. На първия юбилей Вазов за пръв път е портретуван живописно от художника Антон Митов, получава и забележителен образец на декоративното майсторство, изработен от Иван (Ян) Мърквичка – поздравителния адрес от „Славянска беседа“ плюс оригиналната илюстрация към поемата „В царството на самодивите“, писана в Пловдив, и други впечатляващи дарове. Всъщност най-разкошната вещ във Вазовия музей, станала знаменита и поради скандала заради преподаряването ѝ на Евгения Марс и последващото ѝ продаване от обдарената за нуждите на музея, творецът получава не за втория си, а още за първия си юбилей. Той е лироносец и лавроносец още през 1895 г. Това предначертава Прославата му при т.нар. голям юбилей през 1920 г., когато вече е придобил всенародното си признание, превърнал се е в „народен поет“. И все пак двата юбилея си приличат, поне при провеждането им в столицата. Борис Ангелов го е обобщил: „През 1895 г. с честванията биват натоварени всички етажи на модерната институционалност – от министър-председателя и Народното събрание до научните, образователните и творческите съюзи и учреждения, – а през 1920 г. тържествата са проектирани в Деня на независимостта на България, за да се наблегне върху тъждествеността между българската държавност и Вазовата художественост“[3]. Разбира се, съпротивата при първия юбилей е по-напориста, може би затова при тържествената си реч Вазов решава да трогне публиката с реторичния обрат, че на мястото му трябвало да стои Петко Славейков, за „да приеме лаврите на народната признателност“... (старият писател умира същата година, в навечерието на готвения за него голям юбилей). Като знаем колко дълголетна и непомерна е враждата (и политическа, и литературна, и лична) на баща и син Славейкови с Вазов, очевидно е, че трябва да четем подобно изказване като защитна юбилейна стратегия на реалния Лавроносец, избраник на Фортуна.

 

<< към предишната част                                                                                                                                                                  към следващата част >>

 

 


[1] Вазов, Ив. Под игото. Предговор от Ал. Шурбанов и М. Холман. – София, 2015, с. 18.

[2] Пак там.

[3] Ангелов, Б. Първият Вазов юбилей и европеизирането на литературната институция. В: Краят на модерността? Култура и критика. Част ІІІ. – Варна, 2003, с. 83.