Любопитно за Христо Смирненски (III част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

VII. Жълтата гостенка

 

*      *      *

Дори и последните дни от живота си, когато диагнозата му е вече известна – милиарна туберкулоза, и той знае, че краят му е близо, – Смирненски не престава да се шегува и да се надсмива над болестта си. Във фейлетона „Как ще си умра млад и зелен“ той пише: „Слава богу, че имам само два дроба – догодина туберкулозата няма вече къде да се приюти. Всъщност на мене какво ми трябваше да отивам „На гости у дявола!“ Ето, че опашката му остана в ръцете ми...“

 

*      *      *

В санаториума при Смирненски останала майка му. Съсипана от жалост, тревоги и мъка, тя въздишала. Синът попитал да не е болна.

– Не – казала тя успокоително, – не съм болна.

– Ами защо пъшкаш? – попитал Христо с хитър пламъчец в очите.

– Е… така… ти пъшкаш… та и аз… да ти е по-леко.

– Ами ако почна да повръщам, какво ще правиш тогава?“ (Георги Караславов. Христо Смирненски. Биографичен очерк. – София, 1967.)

 

*      *      *

„Няколко дни преди смъртта му. Той лежи, на гърдите му е положен мехур с лед. Милосърдната сестра иска да го повдигне:

– Нали ще ми позволиш да те повдигна, мойто момче? Нали се обичаме?

Христо се усмихва:

– Да, сестро, обичаме се, но между сърцата ни лежи цял мехур с лед.“ (Спомен на Александър Жендов, публикуван в: Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 155.)

 

*      *      *

Шегите на Смирненски с болестта и опитите му да омаловажи сериозността на състоянието си пред близките си не означават, че той не си е давал сметка за приближаващия край. Болката от неизживения живот намира ярък израз в писмо на поета до приятеля му Васил Павурджиев: „Как много боли, когато искаш да живееш, а когато всеки ден се къса по една от нишките, които те свързват с живота; когато искаш да изгориш в пламъците на бунта, а гориш върху твърдото легло на туберкулозния; когато искаш да вървиш с възторжени очи към слънцето, а пред теб се е спуснала вече вечерта и все повече тъмнее…“.

 

*      *      *

Страниците от предсмъртния бележник на Смирненски крият потресаващи свидетелства от болестта му: температурни таблици, които поетът сам е попълвал последните дни от живота си, и капки от кръвта му.

 

*      *      *

С развитието на болестта нараства и съмнението на Смирненски относно осъществимостта на идеала за „вечна обич, вечна правда над света“ („Червените ескадрони“). Блестящо художествено въплъщение на този скептицизъм са сатиричните творби „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“. Но не по-слабо въздействащи от тях са редовете от предсмъртния бележник на поета, в които с нескрита ирония, болка и огорчение той предвижда ужасяващия поход на лакейщината.

 

 

VIII. Посмъртно

 

*      *      *

На погребението на Христо Смирненски прочувствено надгробно слово произнася Гео Милев. Двамата поети никога не са срещали приживе.

 

*      *      *

Няколко години след смъртта на Смирненски брат му Тома отива в село Радуил, където поетът е работил в дъскорезницата. „Седях в читалището и прелиствах вестниците. Никого не познавах в селото. До мен се приближи един възнисичък, чернокос мъж и непринудено заговори:

– Вие да не сте сродник на Смирненски?

– Да, негов брат съм.

– Приличате си. Той прекара цял месец в нашето село. У Василови беше. Много добре прекарахме. Другарувахме с него… Ето и Васил.

От съседната маса се премести при нас висок, строен младеж.

– Значи, вие сте били хазаинът на Христо?

Васил се засмя:

– Да, хазаин, дето го казват. Живеехме двама в една стая, хей оная там, бялата къщичка, увиснала над реката.

Погледнах през прозореца.

Хубава, бяла, чиста къщичка, кацнала като орлово гнездо над стръмния бряг на Марица.

– Аз бях по-малък от него, но по-висок. Христо беше дребничък на ръст, но жилав и як. Често се борехме

– А как работеше Христо в село?

– Като всички други. Дохождаше заедно с нас в бичкиджийницата, в гората за дърва, ходехме за пъстърви, а понякога излизахме заедно да пасем и овцете – не беше никак горделив.

– Не, не това! Аз питам как пишеше той. Къде?

– Където се случи: вкъщи, при реката, в гората, в бичкиджийницата, навсякъде. Но повечето пъти ние не го виждахме кога пише, а след няколко дни прочитахме, че ни е изписал във вестника.

Прииждат и други селяни при нас. Намесват се в разговора:

– Аз съм Милан. Оня, за когото пише Христо в „Куртова поляна“.

– А аз – Такьо. Заедно гасихме пожара в Рила. Помня го такова едно дребничко, кротичко момче беше – кой да вярва, че така дяволски ще ни нарисува у вестника.

– Ти сърдиш ли се?

– Защо да се сърдя? Нали е на шега?... Пък и не се подиграва, а само ни закача…

– Мене пък ме дави в Марица! – обажда се един едър мъжага.

– Той тебе или ти него?

– Той мене! – смее се здравенякът. – Но тогава и аз не бях много по-голям от него.

– А как те дави?

– Къпахме се заедно във вира; хей там горе, над бичкиджийницата, Христо ме наричаше „народняка“, зарад баща ми… Хванаха ме двамата с Йордо за главата и краката и ме натиснаха под водата. „Ей така ще ви давим вас народняците“ – смееше се Христо. Весело момче беше.

Разговорът ставаше все по-непринуден. Разлистиха се стари мили спомени.

– Ами пожара в Рила? Помниш ли го, Васо? – обажда се един мургав, изпечен мъж на 40–45 години. – В държавна гора бяхме. Движехме се по една тясна пътека през гората. От двете страни – грамадни борове. Подигнеш ли глава да им видиш върха, шапката ще ти падне.

– Двадесет парчета от тези да ми даде държавата – пошегувах се аз, – всичките борчове ще си платя.

Христо взе да се кикоти.

– Браво бе, друже Панев, значи за теб това е най-важният въпрос в момента!

Удари ме в земята момчето! Ама падаше ми се.

– А за мене чели ли сте? – намесва се още един в разговора. – За Шаламана? Ей че хубавичко ме докара дяволското му момче! Вървим заедно към Саръгьол. Разправям си аз за патилата с чуждестранния легион в Алжир, а Христо току пусне някоя смешка за горещите арабкини в Африка… Смеем се, повече от всички се смее и Христо. Смее се, закача ни, подхвърля ни шеги, па току седне върху някой камък или отрязан труп и почва да си драска нещо… Кой да знае, че той ни изписвал така смешно! Мило момче беше! (…) Героите скърбяха за своя автор“ – завършва Тома Измирлиев. (Спомен на Тома Измирлиев, публикуван в: Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 22–24.)

 

*      *      *

На Христо Смирненски е именуван параходът, който Параходство „Български морски флот“ закупува от Белгия през 1949 г. Първоначално той е носил името „Scaldis“ и с него прочутият швейцарски учен проф. Огюст Пикар провежда експедицията си за дълбоководни измервания и изследвания на океана през 1948 г. (в. Navibulgar news, № 12–13, дек. 2012 – ян. 2013, с. 23). Параходът „Христо Смирненски“ плава до 1977 г.

 

*      *      *

През 2001 г., в първия работен ден на 39-ото Народно събрание  всеки от депутатите получава свитък с „Приказка за стълбата“ от Христо Смирненски, която да им напомня да не се самозабравят.

 

*      *      *

На Христо Смирненски е именуван морският нос „Смирненски“ на остров Робърт, Южни Шетландски острови, Антарктика. Името е официално дадено на 12 август 2008 г.

 

 

IX. Други

 

*      *      *

Един от най-пламенните рецитатори на стихотворенията на Христо Смирненски е Асен Разцветников. Сотир Спанчев разказва една интересна, типична за Смирненски случка по време на такава рецитация: „През лятото на 1922 г. в клуба „Георги Кирков“ имаше младежка сбирка на другарите от цялата страна. Дошлите делегати едва се побираха в салона. Бях седнал на една странична скамейка. Близо до мене седнаха Христо и Женя. На сцената в традиционната червена рубашка Асен Разцветников пламенно рецитираше стихотворението „Москва“ от Смирненски. Христо със затаен дъх следеше декламатора. При свършване на рецитацията ентусиазираните младежи бурно аплодираха. Един младеж до мен, зачервен, станал прав, крещеше: „Автора! Автора!“ Явно не познаваше Смирненски. Едновременно аз и Женя поглеждаме Христо. Той бе силно пребледнял, без капчица кръв на лицето. Смутен се обръща към мене: „Сотире, ако ме издадеш, ще умра!“ Исках да кажа нещо, но той така ме погледна, че аз замълчах. След свършване на забавата напуснахме салона заедно с Христо и Женя. Той беше доволен, че не го издадохме.“ (Спомен на Сотир Спанчев, публикуван в: Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 252.)

 

*      *      *

Из спомен на Георги Караиванов: „Един ден в едно от хумористичните списания се появи четиристишна епиграма, в която се иронизираше, доколкото си спомням, някакъв неуспял поет.

Бяха изминали няколко дни от появяването на епиграмата. Срещнахме се с Ведбал на улицата. Заприказвахме се. По едно време към нас се приближи млад стихотворец. Спря се пред Ведбал и с тон на сериозно засегнат човек му каза:

– Биваше ли, Ведбале! Как можа така остро да хапеш?

– Кого бе? Кого съм ухапал? – загледа го учудено Христо.

– Мене! С последната си епиграма. Няма да отречеш, че срещу мен си я насочил.

Ведбал се усмихна и трапчинките на страните му се очертаха по-рязко. Обясни му нещо и когато успя почти напълно да разсее подозрението, попита го:

– Кажи ми поне ти сам ли се натъкна на това подозрение?

– Не, не сам – сви гузно устни младото момче. – Каза ми един пишещ събрат. Чете ли, казва, как е оскубал Ведбал перушината ти? Аз наистина бях прочел епиграмата, но едва когато той ми обърна внимание, прочетох я още веднъж и си рекох: прав е – за мене е! Но биваше ли Ведбал така да ме ухапе.

По-после, когато момъкът се отдалечи, успокоен от благите думи на Ведбал, Христо ми каза:

– Чудни са тия млади хора! Знаеш ли, това е четвъртият човек, който ме запитва така. Всеки млад поет като че ли вижда себе си в тая епиграма. А никой за миг дори не допуща, че може да съм осмял себе си в нея.“ (Спомен на Георги Караиванов, публикуван в: Спомени за Христо Смирненски. – София, 1955, с. 89.)

 

*      *      *

Христо Смирненски е бил страстен турист и е използвал всяка възможност да отиде сред природата с приятели.

*      *      *

Семейството на Христо Смирненски е живяло много бедно. Затова още от ученик той е трябвало да работи. На няколко пъти, в желанието си да подпомогне финансово семейството си, поетът се захващал с някое търговско начинание. С един от тези интересни случаи е свързан следващият спомен:

„По това време [1917 г.] в София нямаше никаква захар. А търговията на баща му без захар не може да върви. Какво да се прави? Христо повиква двамата си приятели Борис Понев и Аспарух Чичиклиев, съвещават се как да се излезе от това положение и решават: в София има сапун, а в Плевен – захар. Ще занесат сапун от София, а от Плевен ще вземат захар.

Взели на вересия сапун от София и тримата „търговци“ тръгнали. Но още при тръгването се случва първото нещастие. Влакът за Плевен бил препълнен и те се настанили в един ъгъл на някакъв конски вагон. Чичиклиев останал във вагона да пази раницата със сапуна, а Христо и Понев слезли да купят вестници. Докато се върнали обаче, влакът тръгнал. Двамата приятели се спуснали да го гонят, понеже някой им казал, че той ще спре към Военната рампа, но тренът отминал и те, изморени, изпотени и ядосани от сполетялото ги нещастие, се връщат назад.

В Плевен те трябвало да се съберат в хана на бай Сандо Македонеца. Вземат на другия ден влака и със същите билети тръгват отново за Плевен. Тука следва второ нещастие. Борис Понев посмачкал билета със зъбите си, за да не личи ясно датата, която била вчерашна. (…) На гара Телиш обаче контролата открива, че единият от пътниците пътува с „фалшив билет“. Напразни били протестите на Христо, свалили го и Борис Понев, който не могъл с нищо да му помогне, отпътувал сам. Началникът на гарата обаче, който разбрал с какъв човек има работа, качил го с първия товарен влак и го изпратил за Плевен, където тримата другари отново се срещнали.“ (Крум Кюлявков. Спомени за Христо Смирненски. – София, 1952, с. 106–107.) Но нито тази, нито другата търговска инициатива на поета – да продава козметика в провинцията – се увенчават с успех и Христо признава пред баща си, че за такова нещо не го бива.

 

Андрей Ташев

 

<< към предишната част