Любопитно за Христо Смирненски (II част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

IV. Христо Смирненски и другите изкуства

 

*      *      *

Още от ученическите си години Смирненски рисува карикатури, като демонстрира завиден талант и в това изкуство.

 

*      *      *

„Особено обичаше да удовлетворява желанията на малките деца. Дворът на къщата, в която живеехме на улица „Овче поле“, беше изпълнен с много малки постройки, в които обитаваха около 14 семейства. [В тази къща в тогавашния краен работнически квартал Ючбунар, а днес – в центъра на София, Смирненски е живял от 1916 до 1923 г. Тя съществува и днес. През 1959 г. е превърната в къща музей на поета, но през 2004 г. е затворена заради окаяното си състояние.] Рой деца играеха на улицата и в двора, когато Христо се прибираше у дома. Щом го видеха, те напускаха играта и отправяха най-различни искания към него, най-често да ги „фотографира“. Той рисуваше набързо главички с подрязани косички, пъхаше им в ръцете „снимчицата“ и те, зарадвани, тичаха вкъщи да се похвалят, че бате Христо ги „фотографирал“.“ (Спомен на сестрата на Смирненски Надежда Измирлиева, публикуван в: Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 44.)

 

*      *      *

Малко известна е силната връзка на твореца Христо Смирненски със сценичните изкуства.

В края на 1920 г. той участва в написването на либретото на оперетата в три действия „Милионерът“ с музика от Ст. Стефанов. Тя е поставена няколко пъти на сцената на Свободния театър през сезона 1920–1921 г. В нея се осмиват новите милионери след Първата световна война. (Надежда Измирлиева. Христо Смирненски. Летопис за живота и творчеството му. – София, 1961, с. 93.)

Написал е и пародия на оперетата „Феята на карнавала“ от Калман, изнесена с голям успех на хумористична вечер в Ючбунар. (Елена Димитрова. Христо Смирненски. Живот и творчество. – София, 1963, с. 97.)

Никола Балабанов си спомня, че по време на представления „в оперетите имаше прибавени номера в действията и ние се нуждаехме от злободневни куплети. Докато траеше антрактът между второ и трето действие, духовитият Христо нахвърляше набързо искания от нас материал“. (Спомен на Никола Балабанов, публикуван в: Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 159–160.)

В началото на 1921 г., по повод годишнината от убийството на Карл Либкнехт и Роза Люксембург, Смирненски и Крум Кюлявков написват едноактната пиеса „Карл Либкнехт пред съда“. Играна е от любители комсомолци. (Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 96.)

Запазен е и планът на драмата „Смъртта на Спартак“.

 

 

V. Любовни истории

 

*      *      *

Първото младежко любовно увлечение на Христо Смирненски е Пенка Михайлова, която той нарича Лорелай (по героинята на едноименното стихотворение на Хайне) и ѝ посвещава няколко стихотворения. В спомените си Крум Кюлявков подробно разказва за първата им среща и запознанството им. Това се случва през есента на 1918 г. на гарата, докато чакат влака, с който Първа дивизия трябва да се върне от фронта: „Времето е студено. Всички са облечени с балтони. Христо също носи някакъв жълт балтон. Публиката отдавна чака закъснелия влак и потупва с краката си, но влакът все още не се показва. Различни майтапчии разказват тук-таме по своите групи вицове, за да се посмеят и за да мине времето по-незабавно.

Христо също е настроен весело. Красивото лице на една шестнайсетгодишна ученичка, която се намирала пред тях, леко гъделичкало гърдите му и го карало да тръпне в творчески спазми. Тя била блондинка със златисти коси и сини, хубави очи. Тя била с една своя другарка.

Девиците също потропвали с краката. Явно било, че и на тях е студено.

– Ех, да има място тука, че да завием едно хоро, госпожиците веднага ще се стоплят – подхвърлил някой от Христовата група.

– Ами то… и без хоро става топло – обадила се приятелката на Пенка и се засмяла.

Христо това и чакал:

– Това показва само колко горещи са нашите сърца, че госпожиците им чувстват топлината от такова разстояние… Ами пази боже, ако се настаним до тях по-близо…

– Експлозията е сигурна! – отговорила Пенка.

– Че да опитаме…

– Опасно е!

От дума на дума заприказвали се с момичетата и съвсем забравили за очаквания влак. Най-после един от приятелите се досеща.

– А бе какво става с Първа дивизия?

– Пленена е! – веднага отговорил Христо.

– От кого? – учудили се момичетата.

– От вас…

– Тоест как?

– Получила се телеграма: войниците спрели влака в Костенец баня и изпратили ултиматум: „Докато не си отидат тия две хубави момичета оттам, ние нито тръгваме, нито ще слезем от влака. Позорно е за нас, героите от Първа дивизия, които не се дадоха в плен на цели армии от англо-пезевенците, да бъдат пленени само от две наши момичета…“

Девойките искрено се разсмели.

– Значи, ние сме причината да чака и мръзне тука толкова свят? – дяволито попитала Пенка.

– Само вие и никой друг – отговорил Христо.

– Но тогава да си вървим?

– Да си вървим.

Христо тръгнал да ги съпроводи. Другарите му останали.“ (Крум Кюлявков. Спомени за Христо Смирненски. – София, 1952, с. 44–45.)

Те започват да се срещат, но отношенията между тях така и не прерастват в сериозна връзка. Скоро семейството на Пенка Михайлова се премества в отдалечен квартал на София и те почти престават да се виждат.

Със своя импровизаторски талант и чувство за хумор Смирненски е бил привлекателен център за момичетата. След увлечението си по Лорелай той има кратка връзка с „едно интересно, замислено момиче“ – Пенка Генджева. Но неговата истинска любов е Женя Дюстабанова („момичето с тъмните бръшлянени очи“, както я нарича в стихотворението „Пролетно писмо“), с която се запознава през 1921 г. и която остава с него до смъртта му. Перипетиите и дълбочината на тяхната любов са отразени в писмата между тях. В едно от тях Смирненски пише: „Женя – това съм аз, аз – това е Женя…“

               

*      *      *

Приятелят на Смирненски Матвей Вълев (псевдоним на писателя Димитър Вълев) е лудо влюбен в Женя. Тя обаче не откликва на чувствата му. Не отговаря на любовните му писма и вместо това ги предава на Христо. Той никак не се ядосва от увлечението на приятеля си и дори ѝ пише: „Първо: той наистина много те е обичал. И ако в писмата му има доста глупост, което сам и той признава, това се дължи на любовта му. Защото иначе Митко е умно и даровито момче. Второ: в писмата е едно явно: ти никога не си му писала. Това наистина сочи един корав и забележителен характер, но то съветва още: „Женя, никога не бъди тъй неумолима, да не кажа жестока.“ На такива вопли на една човешка душа като: „Женя, пиши ми, моля те, пиши ми!“, ти би трябвало да отговориш, макар с две три официални или даже отрицателни думи“.“ (До последен дъх. – София, 1995, с. 147.)

 

 

VI. Шеги

 

*      *      *

Смирненски е чест гост в дома на годеницата си Женя Дюстабанова. Веднъж майка ѝ – Ана, не харесала някакъв модел за рокля. Женя ѝ възразила. Майката и дъщерята започнали да спорят. Много често след това Смирненски задявал домакинята, като ѝ декламирал: „Другарката Ана Дюс със изтънчения вкус“. (Георги Караславов. Христо Смирненски. Биографичен очерк. – София, 1967, с. 122.)

 

*      *      *

Крум Кюлявков разказва следната история: „Веднъж аз заварих Христо в Ючбунарската градина, седнал на една скамейка с албумче – „Сувенир“ в ръката. Той се беше навел над албума и съсредоточено пишеше нещо в него. До Смирненски седеше една гимназистка и внимаваше отстрана как той пише. Христо повдигна глава.

– Ето – готово!

– Дайте да го прочета – казва момичето и простира с нетърпение ръцете си към албума.

– Заповядайте – казва Христо, като ѝ подаде албумчето, – както го искахте. Оригинално и приятно като вас…

Девойката се зачете… После леко започна да руменее, затвори албума радостна и някак смутено му подаде ръката си.

– Благодаря ви!... Сега вече е много хубаво. Благодаря!

И тя заситни към „Цар Симеон“.

– Какво – ти започна май да си търсиш вдъхновенията по пейките на градината? – шеговито го попитах, приближавайки се към него.

– Какво да правя? Изказа недоволство от първото ми стихотворение, срещна ме тука – и ме атакува. Няма как – добавих ѝ няколко куплета. Изброявах ѝ прелестите, а тя ми се опъна. „Няма защо да ми ги казвате, аз и сама си ги виждам в огледалото.“

– Е, и как излезе от това положение?

– Много просто: прибавих само това, което тя каза.“ (Крум Кюлявков. Спомени за Христо Смирненски. – София, 1952, с. 62–63.)

 

*      *      *

Смирненски често ходи при приятеля си Ангел Георгиев в канцеларията на кооперация „Освобождение“, където последният работи заедно с още един колега.

„Веднъж колегата закъсня – спомня си Георгиев – и в негово отсъствие се получи колет – кошница с десертно грозде. Христо прибра адресирания до колегата плик и го сложи в джеба си:

– Сега ще му устроим знаменит номер. Само че ако ти не можеш да удържиш смеха си, по-добре излез навън.

След малко колегата пристигна. Размениха си с Христо по една шега. После Христо заговори със сериозен тон:

– Получи се колет с грозде за управителя. Такова грозде не съм виждал през живота си. Би ли могло по някакъв начин да хапнем от него?

– Разбира се! Аз отговарям! – извика колегата. Разши чевръсто конците и ни покани с Христо да заповядаме и да не се стесняваме. – Яжте, песоглавци, аз разполагам с гроздето!

Като свършихме закуската, гостолюбецът се зае да прикрие следите на „престъплението“. Разреди внимателно гроздовете, за да изпълни опразненото от нас пространство в кошницата, заши покривката… Лицето му сияе от сполучливата операция. А Христо все така спокоен му поблагодари и подаде плика:

– Забравих да ти предам това писмо…

Още нищо неподозиращ, нашият приятел взе писмото, разтвори го, зачете…

– А-ах, вашата кожа!

А Христо се залива от смях“. (Спомен на Ангел Георгиев, публикуван в: Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 266.)

 

*      *      *

Във Военното училище често се шегували с Христо Смирненски заради ниския му ръст:

– Тя и тополата е висока, но гаргите цвъкат по нея! – отговарял той с кисела усмивка. И добавял: – Лошата трева винаги расте по-високо. (Радослав Габровски. Човекът и поетът Христо Смирненски. – София, 1968, с. 24.)

 

*      *      *

За писателя и свой приятел Сава Злъчкин Смирненски казва: „Злъчкин е много добър и способен човек, но е като патицата: крила има – в употребление не ги пуска, знае да плава – вода не вижда, ходи и се клати – сякаш живее в палати, работи до съсипия, а се храни на вересия.“ (Крум Кюлявков. Спомени за Христо Смирненски. – София, 1952, с. 136.)

 

*      *      *

Поетът Христо Ясенов веднъж казал на Смирненски:

– Христо, много се харесват твоите стихове. – И усмихнато добавил: – Мнозина ме поздравяват за хубавите стихове, като мислят, че аз съм авторът. Аз приемам поздравленията вместо тебе и си мълча.“ (Спомен на Веселин Димитров, публикуван в: Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 118.)

 

<< към предишната част                                                                                                                                                                  към следващата част >>