Любопитно за Христо Смирненски (I част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

I. Псевдоними

*      *      *

През осемте години на активна творческа дейност поетът използва над 50 псевдонима. На въпроса: „Защо толкова много?“, той шеговито отговаря: „За да не ме помислят за графоман.“ Но най-известният му псевдоним, този, с който остава в историята на българската литература – Смирненски, – се ражда в началото на 1917 г., когато известният дотогава под името Ведбал поет, заедно с група приятели, създава списанието „Смях и сълзи“. В търсене на нов псевдоним, с който да се представи в него, той постепенно стига до „Смирненски“. Това е превод на фамилията на поета – Измирлиев, която произлиза от името на малоазиатския град Измир. (Прадядото на поета, Митре Костов, търгувал с обущарски материали. При едно отиване в Измир поради карантината в града той се забавил дълго. Като се завърнал, неговите съграждани го нарекли Измирлията. Оттогава целият род се нарича Измирлиеви. (Надежда Измирлиева. Христо Смирненски. Летопис за живота и творчеството му. – София, 1961, с. 34.) Ведбал заменя турското наименование на града Измир със старото му гръцко название Смирна като по-поетично. Така се ражда псевдонимът Христо Смирненски. (Спомен на Крум Кюлявков, публикуван в: Христо Смирненски и Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. – София, 1966, с. 211.)

 

*      *      *

Интересна е историята на друг псевдоним на Смирненски – Вилмон Чизмовлачник. Чизмите, които са дали на поета във Военното училище, са били твърде големи за дребния му ръст. „Те изхвръкваха от краката му, щом се затичваше“ – пише в спомените си Васил Павурджиев. Това вероятно е станало причина поетът да се подписва и като Вилмон Чизмовлачник. (Надежда Измирлиева. Христо Смирненски. Летопис за живота и творчеството му. – София, 1961, с. 44.)

 

*      *      *

А първият му псевдоним – Орезам – е взет от книгата на Понсон дьо Терай „Рокамбол“. Един от героите на този роман се нарича именно Орезам. (Крум Кюлявков. Спомени за Христо Смирненски. – София, 1952, с. 123.)

 

 

II. Творчески процес

 

*      *      *

Приятелите на Христо Смирненски неизменно си спомнят завидната лекота, с която пише. „Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими“ – казва за него Светослав Минков. Още от началото на литературната си дейност Смирненски си спечелва името на роден поет и ненадминат импровизатор, който може да пише навсякъде и при всякакви условия.

Неговият приятел Христо Бръзицов разказва: „Смях и сълзи“ се печаташе в печатница „Балкан“ на бул. „Дондуков“, собственост на осигурителното дружество „Балкан“. На самия булевард като част от имота на печатницата имаше една голяма бозаджийница. Макар че редакцията формално се намираше в дома на редактора Христо Бръзицов, бул. „Дондуков“ № 68, по-голямата редакционна работа се извършваше в бозаджийницата. Особено през деня тя беше слабо посещавана и тогава редакторите и сътрудниците на списанието превръщаха заведението в редакция: по масите се разхвърляха папки, ръкописи, моливи, мастила, клишета, коректури – да не говорим за глъчката, която се разнасяше и се разливаше много повече от бозата. Свивах цигара във вестник, а в това време в бозаджийницата влезе факторът в печатницата с недоволен вид:

– Какво правите? Боза пиете, а работата горе е спряла! Трябва ни още една колона материал – списанието ще закъснее! После пак печатарите виновни!

– Спокойствие – каза Ведбал, – тъкмо преписвам на чисто едно стихотворение. (А той никога нямаше навика да преписва на чисто.) Върви горе и след малко ще го донеса. Ето, виждаш, че преписвам…

И като погледна към мене, зашари с моливчето по съвсем бяла, незапочната още хартия.

Аз видях, знаех, че не преписва, но печатарят фактор повярва.

– Значи до десет минути…

– Да, ще ти го донеса. Думата – дума.

И Ведбал още пред очите на фактора заниза ред след ред с бързината наистина на преписване, а не на творене. Тогава именно се роди „Елегия“-та, за която получи вдъхновение от моята цигара и от заплахата на печатаря…“ (Надежда Измирлиева. Христо Смирненски. Летопис за живота и творчеството му. – София, 1961, с. 36.)

  • Далеч изчезнаха цигарените книжки –
  • гърдите ми се късат от въздишки.
  • По тях се топя аз в тъга!...
  • Къде, къде са те сега?...
  •  
  • Тъй гиздави, тъй дивно белоснежни,
  • кат летни рокли на девойки нежни,
  • кат пеперудки в слънчев ден –
  • защо, защо не са пред мен?...
  •  
  • И вместо тях във моята кутия
  • газетки разни!... О, проклета орисия!
  • И вместо тех, и вместо тех
  • билети от трамвая взех!...
  •  
  • Далеч изчезнаха цигаревите книжки –
  • гърдите късат ми се от въздишки
  • пред спомен скъп, пред спомен драг.
  • Ще ли ги видя нявга пак?...

 

А Иван Зумеров си спомня: „Бяхме в локал „Сирена“. Прислужваше млада девойка с нежни сини очи.

– Виж, Христо, сякаш очите на тази девойка ни стрелят.

Христо се усмихна, извади лист от джоба и постави заглавие „Не стреляй“, а след това написа „Заглавието е от Иван Зумер“. Заниза бързо стих след стих под настроението на казаните от мен думи. Като свърши, пъхна ми го в джоба.“ (Надежда Измирлиева. Христо Смирненски. Летопис за живота и творчеството му. – София, 1961, с. 92.)

 

*      *      *

Но лекотата на творческия процес при Смирненски не бива да се абсолютизира. Пред Радослав Габровски Смирненски споделя, че е прекарал много безсънни нощи в търсене на четвърта пълна рима на думите „камък“, „пламък“ и „замък“ за последната строфа на стихотворението „Червените ескадрони“, но така и не я открил. (Радослав Габровски. Човекът и поетът Христо Смирненски. – София, 1968.)

 

*      *      *

Интересно е възникването на идеята за написването на едно от емблематичните стихотворения на Смирненски – „Цветарка“. За него разказва Радослав Габровски:

„Това стана още през есента на 1921 г. в кафене „Панах“, намиращо се на кръстовката на улиците „Дондуков“, „Търговска“ и „Леге“, в партера на сегашната Държавна планова комисия.

С грациозна походка между масите, отрупани с благоденстващи мъже и жени от столичния хайлайф, щъкаше малката цветарка Йонка, истинска красавица. Кошничката ѝ беше отрупана с хризантеми, които тя предлагаше с неслизаща от лицето ѝ лъчезарна усмивка. Христо впиваше в нея погледа си. Не пропущаше нито грациозните ѝ маниери, нито похотливите погледи на охолниците. А дръзките им и цинични закачки, когато поемаха цветята или ѝ поднасяха парите, го възмущаваха.

– Ето още един сбъркан живот! – неочаквано изрече Христо. – Мястото ѝ е на балетната сцена, а не в лапите на тези развратници!

– Хайде, какво чакаш? Или я повеждай към операта, или грабвай молива и пиши – го закачи карикатуристът Антон Донев (Антонио), отпивайки от кафето си.

– Импресарио на балерини не съм, но ще напиша нещо за нея – добави Христо и потъна в съзерцание и размисъл.

След кратка пауза ние отново поехме прекъснатите си разговори.

Доста време след тази случка Христо ни прочете стихотворението си „Цветарка“, което по-късно помести в стихосбирката си.“ (Радослав Габровски. Човекът и поетът Христо Смирненски. – София, 1968, с. 130.)

 

 

III. Литературни скандали

 

*      *      *

Едва 18-годишен, Смирненски се забърква в литературен скандал. От зоркото му око не убягват опитите на проф. Александър Теодоров-Балан да очисти българския език чрез побългаряване на чуждиците – опити, които не винаги са сполучливи. В сп. „Българан“ от 28 април 1917 г. младият поет публикува стихотворението „Баланиади“, в което взема на подбив словотворческите неуспехи на известния езиковед, като с неподражаем хумор и находчивост използва думи на Балан и изковава нови, следвайки собствените му принципи:

  • Гърбосложен на кревата,
  • аз жадувам твоя стан
  • и в унесница благата
  • от мечти съм пак пиян.
  •  
  • Себеспомням скъпи срещи
  • на Борисов дървосад,
  • ръкостисници горещи,
  • отлетели безвъзврат.
  •  
  • Пеперудени одежди
  • себеспомням си с тъга;
  • ластовичокрилни вежди
  • пак тревожат ме сега.
  •  
  • Себеспомням лунни нощи,
  • себеспомням всеки ден.
  • Устодопреници още
  • нощем мир не дават мен.
  •  
  • Сърцесладките минути
  • кат зърна на нижел скъп,
  • сетне ядовете люти,
  • сетне душетровна скръб...
  •  
  • Гърбосложен на кревата,
  • аз жадувам твоя стан
  • и в унесница благата
  • стих въртя à la Балан.

Засегнатият професор отговаря с острата статия „Футуризъм и лапниторство“ (Камбана, бр. 3119, 12 март 1918 г.). Смирненски посреща със смях и шега статията му, казвайки: „Професор Балан едва ли знае какъв хлапак има насреща, иначе не би се занимавал с мен.“ (Надежда Измирлиева. Христо Смирненски. Летопис за живота и творчеството му. – София, 1961, с. 54.) Но редакторът на „Българан“ Димитър Подвързачов не остава длъжен на Балан и на свой ред му отговаря със статията „Футуризъм и… незнаенка“. Тази разпра получава силен отклик сред читателските кръгове.

Това не е единствената закачка на Смирненски с Балан. Приятелят му Радослав Габровски (Интеграл) си спомня, че сред приятелска компания той написал кратка хумореска в проза, озаглавена „Баланословия“. Тя не е публикувана, но авторът на спомена възпроизвежда текста ѝ:

„Душескучно ми бе да книгочетствам и закракомахах из Борисовото дървосадие. Из алейосокачията на дървосадието бавнокрачстваха столичноживущи. На биропийческата къщопостройка ме взоростреснаха гладстващи кебапчоунищожачи и жадстващи биропиячи. Из гъстогорчията женослугиния и ординарстващи милитарчета амурологираха еротикотропически. Западнонебието слънцеглътстваше и небоширието мракообразно замигателстваше. Министрокосачи тревокосачестваха пижозаблуднически.“ (Радослав Габровски. Човекът и поетът Христо Смирненски. – София, 1968, с. 154.)

 

*      *      *

В поверителен приятелски разговор Сава Злъчкин разкрива на Смирненски, че популярният тогава писател Любомир Бобевски купува негови (на Злъчкин) произведения срещу парче хляб или кутия цигари, печата ги от свое име и така печели литературна слава и материални облаги. И за да убеди невярващия на ушите си Смирненски, че казва истината, му показва писмото на Бобевски с поредната литературна „поръчка“.

Смирненски решава да разобличи плагиата по извънредно остроумен и оригинален начин. Той моли Злъчкин, преди да предаде следващото си стихотворение на Бобевски, да го даде на него, за да го преработи. Без да подозира какво е замислил приятелят му, Злъчкин изпълнява желанието му. Всичко минава по план – Бобевски приема и дава за печат преработеното от Смирненски Злъчкиново стихотворение „Мойсей“, което излиза в бр. 1 на сп. „Еврейски отзвуци“ от 1922 г., с подписа на Бобевски и с пояснение, че е част от готовата му за печат стихосбирка „Библейски песни“.

Няколко дни след публикуването на „Мойсей“ Смирненски събира нищо неподозиращите си приятели, сред които и Сава Злъчкин, и от дума на дума майсторски насочва разговора към литературни въпроси и към едно читателско писмо във в. „Ново време“, в което „гражданин“ пита редакцията кой всъщност е авторът на стихотворението „Родина“ – Любомир Бобевски, който го е поместил в стихосбирката си „Под сянката на меча“, или Сава Злъчкин, който го е публикувал със свой подпис в хумористичния календар „Смехурко“. Станал неволно център на разискването, Злъчкин казва:

– Не само „Родина“, но и много други мои стихове Бобевски е печатал от свое име.

Всички го поглеждат втрещено.

В това време Смирненски съвсем спокойно взема първия брой на сп. „Еврейски отзвуци“ и започва да го прелиства. Уж случайно попада на стихотворението „Мойсей“.

– Ако е въпрос за авторство, ето и други мои стихове, печатани от Бобевски от негово име! – и Злъчкин забива показалеца си върху заглавието на „Мойсей“. А Смирненски възпламенява същинската бомба, като казва със самодоволна усмивка:

– Прочетете първите букви от 29-ия стих надолу, за да видите кой е автор на стихотворението.

Акростихът гласи: „С. Злачкин е мой автор“.

Тази литературна сензация се разнася със светкавична скорост. Същата вечер около масите на кафенетата и ресторантите основна тема на разговор е скандалът с разкритата литературна кражба на Любомир Бобевски. Естествено, новината стига и до ушите на самия Бобевски. На 13 януари 1922 г. във в. „Ново време“ той публикува антрефиле, в което пише, че добрият му и доверен приятел Сава Злъчкин си позволил коварство, като изменил началните букви на последните стихове от стихотворението му, за да се получи акростих. В отговор в бр. 4 на „Българан“ от 22 януари 1922 г. излиза редакционната статия „Сава Злъчкин и Любомир Бобевски“, в която се описват всички стъпки от изобличаването и се цитира писмото със „заявката“ на Бобевски до Злъчкин. В бр. 6 Смирненски публикува сатиричната хумореска „Опровержение“, в която пише: „Не е вярно, че Любомир Бобевски посветил цяла сбирка стихове в чест на Кемал Паша. Той е скаран вече със Сава Злъчкин.“ А брат му Тома Измирлиев пише сатирични стихове по повод плагиатството на Бобевски, които дълго време се пеят не само в София, но и в провинцията. (Радослав Габровски. Човекът и поетът Христо Смирненски. – София, 1968, с. 140–147.)

 

към следващата част >>