Животопис (I част)

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

  • Ние, писателите, не си знаем биографиите…
  • Най-добри биографии се пишат сто години след смъртта на някого,
  • защото можеш да пишеш всичко, каквото искаш.

Елин Пелин

 

Още не са изминали сто години от смъртта на писателя с кръщелно име Димитър Иванов Стоянов, познат на поколения българи с изразителния литературен псевдоним Елин Пелин. Затова можем само да гадаем как биха се „подобрили“ разказите за живота му след изтичането на този споменат от самия него срок. Живот, за който преживелият го казва, че „е бил всякога равен и бурен, лишен от романтични преживявания неинтересен за разказване“…

 

Родното място. Предците

Елин Пелин е роден на 8 юли 1877 г. в село Байлово, на границата между Шопско и Средногорието. За историята на родното място на писателя и участието на предците му в нея литературният критик Георги Константинов разказва: „Жителите на селото, както и целият род на Елин Пелин, са преселници из панагюрско. С тяхното заселване там, през XVIII век, започва новата история на Байлово. Дотогава неговата околност е била пуста. А някога, в дълбоката старина, при римското владичество и преди, това селище е било жив и важен център. За този старинен, приказен живот на някогашното селище ни говорят разпръснатите в околността на днешно Байлово могилки, от гдето са извадени доста глинени и други паметници на забравени езичници. В първите векове и после, по време на турското владичество, байловци са дервенджии по средногорските проходи. Към XVI–XVII век се разпръскват и мястото запустява – види се поради постоянните безчинства на аскера по време на войните с Австрия и Русия. През XVIII век тук се заселва дядо Станьо от село Поибрене, прадядо на нашия писател, който намерил байловската околност за скрита и пригодна за скотовъдство. По-късно тук се заселят и други поибренци, вакарелци, беличани и др. гонени от жестоката ненаситност на турците. Прадядото на Елин Пелин пренася заедно със съселяните си и средногорската издръжливост, ревност към просвета и любов към роден език и вяра. Първите заселници на новото Байлово са все юначни, стройни люде, които са дошли тук, в този красив и усамотен тогава кът, за да бъдат по-спокойни в своята гордост и юначност. Ведно с това те са и грижливи, честни стопани – иначе нямало е защо да бягат, щели са да останат близо до турците, както толкова смирени и овчедушни свои събратя. Най-събудени са били дедите на нашия писател. Първи учител в селото е бил синът на дядо Станьо, Иван, а по-късно и братята на Елин Пелин, Стоян и Велко, па и самият той. Баща му, дядо Йото Варджията, е бил най-ревностен грижовник за просветата в село. Той дал образование не само на децата си, но подтиквал към залягане в четмо и писмо и съселяните си.“[1]

 

Незавършено образование и първи литературни опити

Елин Пелин прекарва в Байлово първите дванадесет години от живота си. След това учи в София, Златица, Панагюрище, отново в София и Сливен. Започва да пише и да публикува още в ученическия си период. Началото е ознаменувано през 1895 г. с появата на разказа „Мило е отечеството“ в сп. „Войнишка сбирка“ (1893–1914) и на разказа „На майчин гроб“ и стихотворенията „Зима“ и „Привет“ в ученическото списание „Извор“. През 1897 г. в сп. „Български преглед“ (1893–1900) излиза стихотворението „Тихи тъги“ – първото произведение на автора, подписано с псевдонима Елин Пелин (преди това се е подписвал като Д. Иванов, Д. Йотов, Мито Йотов).

След края на V гимназиален клас, незавършил пълния курс на гимназиалното образование, се връща в родното си село, където учителства в продължение на една година. През този период от живота си опознава от първа ръка положението на учителското съсловие, на което ще посвети едни от най-силните разкази на тази тема в българската литература.

 

Установяване в столицата. „Селска разговорка“ и „Българан“

След едната година, която прекарва като учител в Байлово, Елин Пелин заминава за София. Поради незавършеното си средно образование не успява да стане редовен студент в Юридическия факултет на Университета. Не се сбъдва и мечтата му да учи в рисувалното училище, където въпреки художническите си заложби не е приет.

От 1899 г., на 22-годишна възраст, той заживява в столицата.

През ноември 1902 г. поставя началото на месечно списание, което назовава „Селска разговорка“. Първата книжка е издадена в Самоков, останалите три, от които една двойна – в София. На стр. 12–13 от самоковската книжка е публикуван, без подпис, програмен текст, разкриващ подбудите за основаването на това списание, чиято главна цел е да бъде в помощ на българското учителство. За мото на списанието е избрана поговорката „Ум царува, ум робува, ум патки пасе“. За краткото време на своето съществуване (1902–1903) „Селска разговорка“ е забелязана от д-р Кръстев, който в сп. „Мисъл“ казва добри думи за таланта на нейния редактор и автор на почти всички оригинални и преводни материали, отпечатани в книжките на списанието и подписани от него с различни псевдоними. В първите години след установяването си в София Елин Пелин се сближава с кръга около сп. „Летописи“ с редактор Константин Величков и уредник Димитър Бояджиев. Там печата редица свои разкази, като „Ветрената мелница“, „Гост“ и др.

През 1904 г. под редакцията на Христо Силянов и Александър Кипров се появява хумористичният вестник „Българан“, който излиза до 1909 г.[2] С това издание и кръга около него Елин Пелин е много силно свързан. Този кръг с основание се определя като литературно-бохемски и е едно от малкото отявлени средища на пародийния експеримент в българската литературна история. Още от самото начало на съществуването на вестника негов сътрудник става и известният художник и писател Александър Божинов[3], смятан за основоположник на карикатурата в България. Както самият Елин Пелин разказва, около Божинов се е събирала приятелска група от млади, начинаещи писатели, на която публиката дава името „българановци“: „Това име се установи след първата вечеринка, която тая група даде в „Славянска беседа“ и която има небивал успех. Цяла интелигентна София бе се стекла. Станаха сбивания за места. Мнозина се молеха да бъдат допуснати на сцената като зрители иззад кулисите. А една публика от около 200 души, която не можа да влезе в битком набития салон, стоя на улицата пред Беседата през цялото време, докато трая вечеринката. Популярността на тая група растеше постоянно не само поради вестника, който се списваше добре и бойко, не само поради излизането на „Сборника на българановците“, а и поради шумния живот, който водеше тая група от млади хора, художници и писатели. Душата на тая група бе Божинов. Той изпъкваше между всички като най-оригинален, най-духовит, най-весел и ненадминат виртуоз в интимните забави на групата. В тая група влизаха Силянов, Кипров, покойният Владимир п. Анастасов (Пепо), Петър Нейков, покойният Петър Паспалев, Ал. Балабанов, Андрея Протич, П. Морозов, Сава Огнянов, Васил Кирков, моя милост и пр.“[4]

 

Библиотекар и музеен уредник. Изгорелите ръкописи

Благодарение на застъпничеството на проф. Иван Шишманов, през 1903 г. Елин Пелин постъпва като библиотекар в Университетската библиотека, където остава до 1907 г. В периода 1910–1916 г. работи в хранилището на Народната библиотека.

През 1924 г. става първият уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в столицата и не напуска този пост до пенсионирането си през 1944 г. При бомбардировките над София по време на Втората световна война избухва пожар в музея. Тъй като Елин Пелин е държал там своя личен писателски архив, много от ръкописите му изгарят.

 

Задгранични пътувания

Първото пътуване на Елин Пелин зад граница до Италия през 1905 г. е кратко, само за двадесетина дни, и е в компанията на Александър Божинов, за когото Елин Пелин казва, че много е обичал тази страна. Посещават Венеция и Флоренция.

Следващата година, от 1906 до 1907 е командирован във Франция – в Париж и Нанси. Докато е в Нанси, прекарва един месец заедно с Яворов, който също е изпратен там, за да учи френски и да опознава на място френската литература. Най-напред през 1924 г. във в. „Развигор“, а след това и през 1939 г. във в. „Литературен глас“, по случай десетата и двадесет и петата годишнина от смъртта на Яворов е публикуван кратък спомен на Елин Пелин за времето, когато двамата са били в Нанси.

През лятото на 1913 г. Елин Пелин посещава Петербург заедно с Александър Балабанов.

 

„Един писател се изгражда от връзките, които е имал през времето, когато е живял…“

Списъкът с имена на видни литературни и културни фигури, с които Елин Пелин е бил свързан със сърдечно приятелство, е внушителен – и с дължината си, и с авторитета на тези имена. Но близостта и разбирателството – литературно и човешко – с някои от тях е пословично. Вече стана въпрос за дружбата му с „българановеца“ Александър Божинов и за покровителството от страна на такава забележителна с европейския си интелектуален мащаб личност, каквато е проф. Иван Шишманов. Но сред най-паметните му приятелства е това с проф. Александър Балабанов.

В непубликуваната си мемоарна книга „Моят приятел Елин Пелин“ писателят Змей Горянин, възторжен почитател на Елин Пелин и, въпреки голямата разлика във възрастта, също негов близък приятел, си спомня какво самият Елин Пелин е споделил с него относно най-значимите литературни и човешки връзки в своя живот. Сред назованите от писателя имена са Александър Балабанов, Трифон Кунев, Димитър Подвързачов, Димитър Бояджиев, Димо Кьорчев, Тодор Боров, Димитър Митов.

 

към следващата част >>

 

 


[1] Константинов, Г. Елин Пелин. Библиотека „Български писатели“. Живот – творчество – идеи. Т. VI. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1930; електронно издание: Варна: LiterNet, 2004.

[2] Седем години след спирането на вестник „Българан“, през април 1916 г. под същото име започва да излиза седмично списание. То просъществува до 1924 г., а през годините в неговата редколегия членуват автори като Николай Фол, Петър Морозов, Христо Смирненски, Йордан Сливополски, Иван Генадиев, Георги Райчев, Йордан Стратиев, Йордан Стубел, Васил Павурджиев, Александър Божинов, Райко Алексиев, Тома Измирлиев (брат на Христо Смирненски).

[3] Александър Божинов е автор на множество илюстрации към Елин-Пелинови творби, сред тях и хумористичния сборник „Пижо и Пендо“.

[4] Елин-Пелиновия спомен „Българановците“ е публикуван през 1924 г. в сборник, посветен на 25-годишнината от началото на художествената дейност на Александър Божинов.