За творчеството на Асен Разцветников

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Асен Разцветников заявява присъствието си в българската литературна периодика още като ученик, когато започва да публикува хумористични стихове във в. „Българан“ под псевдонимите Анри и Хенри Фей. Именно там е и първата му публикация – през 1917 г. под псевдонима Анри. Това сътрудничество продължава до 1922 г.

От същия период (1917–1922) датират и изявите му в пролетарския печат със стихотворения, фейлетони, хумористични разкази и сценки (в „Работнически вестник“, „Червен смях“, „Младеж“, „Ново време“).

Около началото на 20-те години Разцветников печели популярност и като агитатор и организатор на митинги в София. Пише стихотворни творби, посветени на Октомврийската революция, Унгарската съветска република, войнишките вълнения по фронтовете през Първата световна война.

Същинският му творчески път обаче започва през 20-те години на ХХ в. – в създаденото през 1923 г. от Георги Бакалов списание „Нов път“. Тогава под ръководството на Бакалов се оформя литературно и идейно обособената група, наричана „четворката от „Нов път“: Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев (и тримата по това време се изявяват главно като поети) и критикът Георги Цанев.

В „Нов път“ през 1923 г. излизат Разцветникови стихотворения, които впоследствие ще изградят част от стихосбирката „Жертвени клади“. Следват баладите му „Каин“, „Удавници“, „Над родните степи“ и „Полски стрели“.

През 1924 г. Г. Бакалов издава първите книги на тримата си млади сътрудници – писатели, превърнали се в гордост и литературна емблема на списанието му. Така се появяват стихосбирките „Жертвени клади“ на А. Разцветников и „Пролетен вятър“ на Н. Фурнаджиев, както и сборникът с разкази „Ръж“ на А. Каралийчев (до този момент само последният има свое издание – поемата „Мауна Лоа“, излязла във вид на брошура).

Прощалната публикация на Разцветников в „Нов път“, е стихотворният цикъл (поема) „Мор“ (1924). Следва отцепването му от тази кратковременна, но ярка общност, а скоро след това – и спирането на самото списание от властите (в средата на 1925 г. – след комунистическия атентат на 16 април 1925 г. в църквата „Св. Неделя“ в София, който става повод за разправа с редица леви интелектуалци).

Първата Разцветникова стихосбирка – „Жертвени клади“ (1924), категорично го причислява към представителите на т.нар. „септемврийска литература“ (чиито върхови имена от 1920-те са още Гео Милев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Антон Страшимиров). Принципът на обединяването на тези творци, разбира се, е преди всичко тематичен – основава се на съчувствието и съпричастието им към Септемврийските събития от 1923 г. Това става причина и за инкриминирането на „Жертвени клади“. Следва второто ѝ издание (с някои намеси, преди всичко – носещи умишлен намек за претърпяната репресия) и успех, за който принос имат и предшестващото изземане и съпроводилият го политически скандал в литературния печат.

Пак в тези няколко сгъстени на събития години четворката от „Нов път“ става обект на атака и от другата страна. След едно литературно четене в Софийския университет по повод 10 години от смъртта на П. К. Яворов А. Разцветников, А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев и Г. Цанев биват нарочени от БКП в „общоделство“ с буржоазията. Това събитие силно разколебава пристрастието на Разцветников към левите идеи. Оттогава датира разривът му с „Нов път“ и началото на сътрудничеството му във Владимир-Василевото списание „Златорог“.

Като самостоятелни издания следват поемата „Двойник“ (1927) и стихосбирките „Планински вечери“ (1934) и антологичната „Стихотворения“ (1942).

В творчеството на Разцветников от 20-те и 30-те години силно впечатление прави афинитетът към жанра на баладата. Заедно с елегичните настроения той най-отявлено характеризира облика на зрялата му поезия. Онази изплъзваща се граница между обективната реалност и реалността на въображението, между живота и смъртта, видимото и мистичното – това е като че ли голямото и съкровено изпитание на поета Разцветников, от което той не се отказва, не бяга, чиито преживявания мъченически изпитва докрай. Усещането за раздвоение, празнотата от изгубената родина, ужасът, с който (въпреки всичко) трябва да се живее, непобираемостта на разделения свят в едно нормално човешко съзнание – това са и скритите, и явните теми на текстове като „Каин“, „Удавници“, „Над родните степи“. Те доминират и в стихосбирката „Жертвени клади“, и в поемата равносметка „Двойник“.

Всепризната е тънката чувствителност на този поет към тъгата, емпатичното вникване в страданието – с цялата му многопосочност. Усетът за слабостта. И за благородството. Двойствеността. Това са все осъзнати теми и емоционални мотиви, с които творчеството му се отграничава физиономично в различните литературни контексти, през които минава – от преломния септември 1923 г. до преломния септември 1944 г. и след това.

Тук е мястото да се отбележи и специфичният му интерес и усет към темата за „нищите“ – отхвърлените, различните, аутсайдерите. Знаменателен в това отношение е цикълът „Балади на нищите“ в „Планински вечери“ („Балада на прокажения“, „Балада на сляпата“, „Балада на бездомните“, „Балада на самоубиеца“), както и изключително силното стихотворение „Лудата“ – също част от цикъла, но невлязло в стихосбирката и публикувано чак през 1942 г.

От 30-те години нататък Разцветников се отдава предимно на литературата за деца. Началото на тази му дейност всъщност е поставено през 1924 г., когато носи първите си „детски стихотворения“ на редактора на списание „Детска радост“ Ран Босилек, който става и негов откривател в този жанр. Трийсетте години обаче са времето, в което поетът радикално се ориентира към това творческо поле, за да се превърне в обичан класик на литературата за деца. Той оставя истински шедьоври в жанровете на приказката, стихотворението, гатанката.

В личната писателска биография на Разцветников писането за деца е в някакъв смисъл и принудителен акт на оттегляне, свързан с необходимостта да се спаси от политическите гонения, да се скрие в тази „безопасна“ зона. Независимо от това обаче той пише за децата с истинска емпатия, възторг, разбиране и проникновение. Ето и заглавията на книгите му от тази творческа област: „Юнак Гого“ (1931; стихове); „От нищо нещо“ (1932; весели приказки и гатанки); „Деветият брат“ (1934; приказки, стихове, гатанки); „Хороводец Патаран“ (1936; весели стихове и гатанки); „Гатанки“ (1939); „Мързелан и Мързеланка“ (1934; приказка в стихове); „Що е то?“ (1942; стихове и гатанки); „Комар и Мецана“ (1946; избрани стихотворения, гатанки и стихове); „Познай що е то?“ (1948, сто нови гатанки с ключ и азбучник); „Щурчовото конче“ (1948; приказки и залъгалки); „Сговорна дружина“ (1950; приказка).

В тази последователност трябва да се акцентира мястото на специфичния жанр на гатанката в творчеството му. Един от най-дълбоките и комплицирани като чувствителност български лирици оставя 232 гатанки, които находчиво въвеждат децата в пъстротата и многообразието на света.

Много от неговите стихотворения и приказки за деца, и особено гатанките, поради популярността си неусетно се откъсват от представата за своя автор и заживяват собствен живот – по подобие на фолклорните текстове.

Сред богатото и разнородно творчество на Асен Разцветников се очертават и две жанрови области, с които обичайно не свързваме името на този автор: химните и шлагерите.

Разцветников е автор на „Химн на В. Търновската народна мъжка гимназия „Св. Кирил“, „Учителски химн“, „Химн на столица София“, един „Проектохимн“, както и на множество химнични творби, които не носят това жанрово означение, като например: „Нова година“, „Бъдни вечер“, „Коледари“, „3 март 1941“, „9 септември“ и др.

Характерна за него е изобщо тенденцията да фиксира химнично събития и преживявания в общностни дати и ритуали – сякаш това някак привързва бягащото, изплъзващото се в баладична трагика битие. Пристрастието към химничното и баладичното, съчетани в двойствена връзка, както впрочем и редица скрити цитати и преки заемки (като заглавието на стихотворението „Нов ден“ например, но и много други), въвличат Разцветников в недостатъчно изследваната, но интересна аналогия с един привидно антиподен поет, какъвто е Теодор Траянов.

В стремежа си да се издържа само от писателски труд (от 1934 г. нататък) Разцветников се оказва автор и на редица популярни шлагери: „Аз си имам две съседки“, „Недей тъгува за мойта изневяра“, „Сънувах те до мене“, „Дете на моите години“, „Тумбалалайка“ и др., които обаче или крие от литературните среди, или представя като преводи. Автор е дори на реклами (за пудрата „Коти“ например). Разцветниковите шлагери задълго остават почти неизвестни като негови текстове – дори за познавачите на творчеството му. В същото време те са свръхпопулярни като „анонимни“ стари градски песни. (Това с по-умерен патос може да се каже и за сатирата му.)

Този последен дял в творчеството на Разцветников е поредната провокация към едно обобщение за писателската му фигура, свързано с фолклора и избледняването на представата за авторството. Сякаш безспорно голямото присъствие на фолклора в творчеството му се разгръща в две посоки. От една страна, в тежките си, тъжни, „сериозни“ текстове той явно въвлича фолклорното. От друга страна, неговите „леки“ текстове – шлагерите, литературата за деца – често се откъсват от автора си, за да се превърнат в общи обичани места, т.е. по някакъв начин се фолклоризират.

Освен като писател, Разцветников е известен и с поредица от литературни преводи – главно от немски, но също и от френски език. Тази му дейност се разгръща особено от 30-те години нататък. В Разцветникови преводи в България излизат „Херман и Доротея“ от Й. В. Гьоте, „Ода на Радостта“ от Фр. Шилер, „Тартюф“ от Молиер, откъси от Омировата „Илиада“, романи от Ем. Салгари, Г. Фери, Ст. Цвайг и др.

 

Елка Димитрова