Любопитно

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Ораторът

Още невръстен хлапак, П. Р. Славейков изпитва желание да блесне чрез слово, да се надпостави спрямо някаква аудитория: „Тия последните книги бяха най-любимото ми занимание през зимата и не само че четях и канерках всичко в черква всеки празник, ами сказвах и сказания в черква всеки празник и всяка неделя от Софрония и Амортолон Сотирия, като се качах за по-високо по троновете, от които един път паднах и си сцепих многоучената глава.“ (П. Р. Славейков, „Спомен на четирдесет годишната ми писателска деятност“. – В: П. Р. Славейков. Съчинения в 8 тома. Т. 3. – София, 1969, с. 140.) По-сетне тази склонност, неудържимото влечение да изнася слова, се проявява на два пъти и обръща внимание върху личността му до степен, че веднага се сдобива с учителско място в Плевен и Враца: „Било срещу Петдесетница 1848 г. Вечерта отишъл в черква и взел участие в службата. Вместо да чете паремиите по славянски, той ги чел на „простобългарски“, което много се харесало на плевненци и му помогнало да се споразумее с тях да им стане учител“; „Възседнал едно магаре, което пазарил за 30 гроша, той пристигнал във Враца. На сутринта отишъл на черквата „Възкресение“. Една учителка четяла слово от Софрония. Щом свършила, даскал Петко захванал да говори върху същия текст. Словото му обърнало внимание и се харесало на всички. Като свършил, той си отишъл в Куновия хан, гдето бил слязъл. Един по един, гражданите започнали да идат на хана да го търсят и като не могли да се поберат вътре, ханджията постлал на двора няколко рогозки и там „се отворили приказките“. Предложили му веднага да им стане учител.“ (Св. Славейкова. Петко Р. Славейков. Биографичен очерк. – София, 1959, с. 43–44.)

От тук насетне П. Р. Славейков ще произнася речи пред различни множества и аудитории, слова, изпращани с овации и отпечатвани, какъвто е случаят с речта-славослов на българката от откриването на Етнографската изложба в Цариград през 1873 г.; призивни думи, които сплотяват сънародниците му (когато през януари 1872 г. народното шествие потегля към Високата порта с искането за освобождение на заточените владици ); речи, съкрушителни за политическите му противници и убедителни дори за тях, изпъстрени с необорими народни мъдрости и популярни изрази (речта пред Учредителното събрание от април 1879 г. в защита на Конституцията и срещу идеята за сенат); увличащата реч в Търново пред събралите се граждани, които очакват да чуят протестно слово срещу режима на пълномощията на княз Батенберг и срещу суспендирането на Конституцията (1881), и много други вдъхващи респект слова, произнесени със съзнанието, че са чути, че имат мигновено въздействие върху слушателите си. Стреми се винаги да бъде разбран, достъпен, не самоцелно витиеват, да не демонстрира ученост. Неизменно прибягва до пословиците, които години наред събира.

Умението на П. Р. Славейков да бъде не само достъпен, но и да се вживява в мисловността на другия, да нагажда словата си спрямо неговия манталитет, го спасява през 1876 г. от въжето. Успява да убеди истинтакчията (разпитващия го висш турски сановник от затвора в Одрин) в правотата си със следните думи: „защото ако бих бил такъв (т.е. бунтовник, доп. м., Б. Д.), мене щяха да ме уловят в гората с пушка на рамо, а не да ме отделят от учениците ми и да ме намерят и грабнат от дома ми с перото в ръка.“ („Български притчи. История на събиранието им.“ – В: П. Р. Славейков, Цит. съч., с. 42.)

 

Писателят

П. Р. Славейков прописва на няколко пъти и посочва педантично в спомените си тези преломни моменти от своя писателски развой. Първото прописване е в годините на учение при Емануил Васкидович – едно своеобразно надмогване на скучната, втръснала от повтаряне славянска граматика: „...за да ме изобличи уж и обизусти, той ме накара, тъй като съм просвещял на славенски, да напиша похвално слово за три светители на славенски и да го кажа наизуст.“ („Спомен от четирсет годишната ми писателска деятност“. – В: П. Р. Славейков. Цит. съч., с. 152.) Прописването на поезия – на новобългарски – той отнася към времето в Ловеч (1846), където, вдъхновен от книгата „Лира“ (1844) на Атанасий Христопуло, започва да „съчинява стихове и да крои поеми“ („Български притчи“. В: П. Р. Славейков. Цит. съч., с. 24); същинското му прописване обаче и осъзнаването на високия смисъл на това „безполезно, излишно“ занятие – писателството – се случва при срещата му със сладкодумния разказвач на истории дядо Драган в с. Пиперково по време на даскалската му одисея из българските земи („още тогаз турнах на ума си непременно да опиша историята както на този маловажен случай, тъй и чудесното онова предание за навета връз българската книжнина“; „на две места сядах да си почивам и да се опитвам в писателския занаят“ – „Български притчи“. Пак там, с. 15; 16). Разбира се, Петко Славейков до края на живота си проблематизира драскането и стихотворството лудо като наистина достойни занимания – многократно се отказва, захвърля лирата или възпява мрачната муза, без да успее да излезе извън своя самоочертан кръг на (с)писателствуване, записване, преписване, редакции, преработвания на текстове. Винаги е измъчван от това двуборство в себе си – гордостта да прекъсне веднъж завинаги книжовните занимания, „жестокостта“ на себеотрицанието, които няма как да изрази другояче освен чрез слово, посредством усилия над словото: не само с поезия, приказчици, иносказателни четива – оригинални и преводни; но и чрез записи на народни мъдрости, на думи, които, веднъж отбелязани, фиксирани на хартия, добиват друго измерение; чрез съставянето на речници, чрез създаването на езика... Неслучайно спомените за колоритната фигура Петко Славейков кръжат все около извънмерната му погълнатост от писането: „През нощта се събуждах и го намирах вече седнал съблечен, на другата страна на миндера, с покрити от юргана крака, с наметнато палто, с голям тефтер на колене, върху който той продължаваше да пише. Аз ставах, наклаждах огън, правех му кафе, след което пак си лягах и заспивах. Когато се събудех сутринта, намирах го станал, умил се и седнал на масата да пише.“ (Рачо П. Славейков. – В: Петко Р. Славейков, Л. Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените на съвременниците си. – София, 1967, с. 60.) Дори по време на учителстването си в по-късна възраст, в Пловдивската гимназия през 1881–1883 г., той прекъсва внезапно преподаването, отваря тефтерите и свещенодейства, за което неговите питомци проявяват изключително разбиране: „Дядо Славейков имаше обичай да донася в клас цял куп книги и тефтери и щом му хрумнеше някоя мисъл, той разтваряше някой тефтер и започваше да пише. През това време мъртва тишина цареше в класа и никой не смееше да пошушне – толкова голямо бе уважението, което имахме към нашия любим учител.“ (Борис Митов. – Цит. съч., с. 174.)

Личният живот на П. Р. Славейков се състои в стоицизма на писането, в статуарността на този физически акт, който надломява парализата на тялото и помрачаването на разсъдъка: „Тая маса с перото в ръка на нея, той не напусна до самия момент, когато последната треска на живота го свали на легло, от което след два-три дни го дигнахме да го пренесем и сложим в леглото на вечността. Докогато можеше да ходи сам, той рядко се отделяше от тая маса; когато престана да ходи, на нея седеше от сутра, кога се разбудеше, до вечер, кога си легнеше. Вече беше престанал да пише и най-трогателно и мъчително за нас беше да го гледаме как при това не преставаше да се опитва да пише, когато изпод перото му излизаха само криви черти, без никакъв образ на букви, даже и на йероглифи.” (Иван П. Славейков. – Цит. съч., с. 45.)

 

Учителят

Разбира се, П. Р. Славейков, който е срещал в живота си различен тип учители – схоластѝка Христаки Павлович, „разговорливия и открит“ Еманул Васкидович, многоучения, жалостив и малодушен Никола Михайловски, поощрил и разширил литературните му интереси, не би могъл да се формира и себеизгради като типичния даскал, чиято единствена привилегия и гордост е да ходи с дивити в пояса и да демонстрира притежанието на часовник. „Закачването на даскаллъка на клечката“, когато няма възможност да учителства и се озовава в бащиния си казанджийски дюкян (1848), е свързано и със знаковото снемане на часовника, на тогавашния даскалски атрибут, и това е едва ли не най-срамното събитие в живота на младия човек. Във всички случаи обаче (парадоксално и след Освобождението) даскалуването е изстрадано поприще за П. Р. Славейков и занятие, което той упражнява творчески. Той не изнася уроци, а лекции, опиянен от познанията си, от житейския си опит, от ораторските си дарби: „баща ми не преподаваше уроци, както правят обикновено учителите, а даваше лекции по предмета си извън всякакви учебници и програми. Обноските на баща ми спрямо учениците му са били винаги другарски. [...] Обладавайки дарба на отличен разказвач, изпъстряйки речта си с остроумие, а понякога и с пикантни подробности, той просто приковаваше вниманието на учениците си, които го слушаха с отворени уста и запомняха всичко, което им кажеше, та не ставаше нужда да се учат предметите по учебниците, които по него време не бяха и образцови.“ (Рачо П. Славейков. Пак там, с. 60–61.) Преподаването за стария Славейков е особена трибуна, от която той оповестява научните си интереси („вземаше повод от най-незначителни неща в урока, за да се впусне в дълги обяснения по езиковни, исторически, географски и етнографски въпроси, които всестранно познаваше“), богатия си житейски опит („В моменти на особено настроение дядо Славейков ни разправяше епизод из своя разнообразен, страдалческии, пълен с поуки живот. С голямо внимание и унесени го слушахме да ни разправя за борбите по черковния въпрос, за мъчната по онова време журналистическа кариера, за гоненията му от гръцките владици, за скитанията му от село в село като народен учител...“), нерядко изпълнява, а може би изпробва, подлага на изпитание и всеослушание собствената си поезия („Често пъти, пишейки в своите тефтери, той се въодушевяваше, изправяше се пред масата и започваше да декламира някои от своите стихотворения. Така спомням си, че ни бе прочетено стихотворението „Тъга“, което по-късно се появи в издаваното по това време сп. „Наука“ в Пловдив, а също и откъслеци от неговата стихотворна трагедия „Старозагорченката“, печатана по-късно в същото списание.“) (Борис Митов. Пак там, с. 173–174.)

 

Меланхоликът и жените

Ако преди десетилетия скандалната любов на Петко Славейков и Катерина Стойоглу (скандална, защото остава в неразбиваемото морално статукво, макар очевидно да го разбива) е била споменавана между другото в Бележките към съчиненията на поета, то днес тази съдбовна любовна история нерядко бива експонирана в модуса на сензацията и пикантериите, с цел да бъде профаниран, опрозрачностен интимният живот на народния будител. Всъщност още през 60-те години на ХХ век фигурата на тази загадъчна Петко-Славейкова любима е обект на научни изследвания. (С. Баева. Една страница от живота на П. Р. Славейков. – В: Литературна мисъл, 1962, кн. 6, с. 14–26.) Ведно с нея е откроен и образът на една сприхава, ограничена, принизено битова жена в поезията му, чийто прототип е съпругата Иринка. Ако съпоставим стихове от две малко известни творби на поета, ще се прояви пределната паралелност в съкровеното битие на Славейков.

 

  • Твоят спомен всичко заглушава,
  • той ме кара стихове да пиша –
  • сал за тебе днес сърце ми шава,
  • в теб живея, за теб само дишам...

„На нова година“, 1876

 

  • Брашно няма, дърва няма –
  • той не мисли за това,
  • а звездите ще ми снема...
  • Не ма господ отърва!

„Ставам рано отзарана“, 1877

 

От една страна, вдъхновителката, съмишленицата, същинската спътница, арестувана наред с поета след спирането на в. „Македония“, последвала го в Одрин и Стара Загора; от друга – закрепостената към мястото, към „тез земици рождени“, свадлива, непросветена многодетна майка, съдеща за всичко през бита, една същинска Ксантипа (неизменно предопределение за съпругата на всеки философ). От втората поетът търси уединение и покой, от нея бяга и се отдалечава, дирейки пристан сред книжовни занимания и народополезни дела.

Тук обаче ни интересува априорното, горестно-меланхолно отдалечение на свръхчувствителния Петко от жените и прелъстителните мисли, от терзаещите раздвоения в юношеската душа, така както са уловени в ранния му Дневник от 1851 г., писан в Трявна. Можем само да съжаляваме, че от този текст са оцелели едва няколко жалки „уломки“ (ако се изразим в духа на самия Славейков), че е унищожен или изчезнал след задомяването му през 1853 г. Дневниците от по-късно време нямат този характер на споделеност – те са хроникьорски и насочени към потресни събития извън душата. Ала в ранните кратки фрагменти, които изобщо не се родеят с прекалените еротични закачки в стихотворенията му от 50-те и 60-те години на XIX век, младежът Петко е обърнат към себе си, към своята идентичност, която иска да съхрани и спаси от пагубните раздвоения: „Зад мен, зад мен, пакостни съблазнения! Ви, ви искате да не бъда аз Петко“ (25.08.1851). (Цит. по П. Р. Славейков. Съчинения. Пълно събрание. Т. 3. – София, 1969, с. 169.) Преживявайки страхотни терзания от морално естество, увлечен по привлекателна вдовица, за която съчинява, снаждайки вечер стих по стих, една песен на неудовлетворените томления, юношата възприема все пак образа на „неоткрития любовник“, на онзи, „който, без да ти открие сърдечното си волнение, далеч от тебе оплаква нещастната си любов, и от едно съжаление, съжаление към персоната не рачи и не смее да ти открие чувствата си.“ (Септември 1851; П. Р. Славейков. Цит. съч., с. 169; 171.)

Сред оскъдните останки от младежкия дневник на Петко, който непрестанно обмисля как да избави „момчешството“ си от фаталните влечения на сърцето, се появява и думата, терминът, понятието меланхолия. Налице е и специфичното себезаговаряне: „Много съм бил меланхолен. Защо ли? Добро, Петко, пиши, ами си помни ума!“ (31.08.1851) (П. Р. Славейков. Пак там, с. 171.) Тази употреба на епитета меланхолен по всяка вероятност съвпада с написването на ранното, впечатляващо с дълбинната си тъга „Гори“ („Смесна китка“, 1852 г.) и определено предшества появилата се през 1862 г. в сп. „Български книжици“ разяснителна статия около понятието и състоянието меланхолия с красноречив наслов „Умственното повреждение“.

Ключов в тези кратки изречения е мотивът за себеовладяването, диалогът със себе си през погледа на другите, през някаква обществена санкция – мотив, който ще доминира в популярното стихотворение „Момче, ума си събери!“ („Нова мода календар“, 1857). То дотолкова се е врязало в съзнанието ни като социално, като обмислящо ролята на „интелигента“ сред „народа“, непонасящ сатирата, че едва ли някой би заподозрял ранните му меланхолични корени...

 

За все още постмодерно настроените читатели

Не са малко изследователите на П. Р. Славейков, които са изумени от ботаническата детайлираност на „малата градинка“ в прочутия монолог на Гергана от поемата „Изворът на Белоногата“. Доколкото ми е известно, не всички ботанически видове, които спонтанно „поникват“ в това изброяване, са идентифицирани, разпознати от специалистите. Монологът на Гергана отразява малко позната или недостатъчно изтъквана страст у поета към цветята. Оказва се, че той е склонен да подрежда, да систематизира както думи от българския език, имена, топоними, пословици, така и растения. Всъщност може би не дотам удивително, след като в неговата педагогическа, нравоучителна, просвещенска поредица „Дядо Дечо“, излизала в „Гайда“ през 60-те години на XIX век, Линей е научен авторитет, един богоугоден и много способен класификатор, „чутовният ботаник“ и великолепният оратор („науката изтича от устата му с някаква си особена прелест“; „говорил убедително, ясно, като навеждал налице всичката глъбочина на своите познания и плам.“ (Цит. по П. Р. Славейков. Съчинения. Пълно събрание. Т. 5. – София, 1977, с. 128.) Освен това Петко-Славейковият Линей води студентите си на „походи за цветя“ и главната му заслуга се състои в „системното разпределение (класификацията) на растенията и животните на класове.“ (П. Р. Славейков, Цит. съч., с. 129.) Възпитателят дядо Дечо не пропуска да отбележи и научната полемика на Линей с Бюфон, въвеждайки и този авторитет в педагогическата си поредица. Така се стига до споменаването на цветето бюфония (П. Р. Славейков. Пак там, с. 129) – на невзрачния, непривлекателен вид карамфил, който Линей открива и кръщава с името на своя противник, единственият му отговор в продължилата години наред научна вражда...

Именно в този аспект на „системното разпределение (класификацията)“ трябва да се разгледа първата книга на П. Р. Славейков – „Смесна китка“ от 1852 г. Тя е наречена „Стрък А“ от замисленото периодическо списание за литература, разделите ѝ са назовани „Цвят 1“, „Цвят 2“, а поезията – оригинална и преводна – от последния раздел е обозначена като „Разноцветие“. Един особен сплитък между книжовност, ботаника, цветя, класификации... Ала „живи цветя“, както неведнъж е изтъквано... Някои от тях завинаги погинали, като ранната „Цветосъбрание“ от 40-те години, чието заглавие насочва към Анастас Кипиловски и учебника му „Священное цветоубрание или сто и четири священни истории“ (от 1825).

 

* * *

Едни от най-често срещаните архивни единици в респектиращо огромния архив на Петко Р. Славейков са тетрадките, листовете, страниците със започвани и спрели до някоя буква речници: Речник на българския език, речници на местни говори, речник на чужди думи. В един от многобройните му проекти за речник (по-скоро тълковен), обясняващ научни термини на новобългарски, на страницата с буква Д, изписана със стилизиран черковнославянски шрифт, може да се прочете:

  • дисертация – ученая реч
  • дискурс – реч, говор
  • дефлорация – девонасилие

Така откриваме, припознаваме, въздигаме в определени моменти термини, които ни се струват знакови, фундаментални, без чиято употреба литературоведските ни тълкувания изглеждат без тежест, ненаучни и немислими... Петко Славейков полага този терминологичен фундамент, старателно тълкувайки значения, превеждайки ги според понятията на своето време, поставяйки ги сред своите неокончателни азбучни класификации.

 

Един от многото любопитни факти

В спомените на М. Ив. Маджаров сред многото интригуващи подробности около поета и редактора П. Р. Славейков по време на цариградския му период изниква един свръхлюбопитен детайл. Оказва се, че стихотворението „Не кълни ме, мило мамо, от гроба“ със заклинателните стихове („Не щя да пям, не щя да пям аз веке! / О, грачете, вий гарвани – ваш век е!“), едно от неособено открояваните в литературната история, тъй като е писано ведно с „Жестокостта ми се сломи“ през 1873 г., а може би дори след това, и оборва внушението за разкаяност на лирическия Аз пред народа, е декламирано навремето с младежки жар: „особено след като се появиха неговите стихотворения „Ясно и светлата луна по пътя си отива“ – едно високо поетично творение – после „Не ща да пем, не ща да пем...“ – дълбоко патриотично стихотворение и пр. Всичките тия Славейкови творения се научаваха наизуст и се декламираха вечер при светлите нощи на Пловдив.“ (М. Ив. Маджаров. Цит. съч., с. 95.)

 

Бисера Дакова