Животопис

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Въпреки някои разногласия около датата и мястото на раждане, приема се, че Петко Рачов Славейков е роден на 17.11.1827 г. в Търново. Умира на 01.07.1895 г. в София. Отраства без майка, отгледан от набожна мащеха, в семейството на родолюбивия занаятчия Рачо Казанджията, участник във Велчовата завера (1835). В периода 1832–1842 г. посещава килийни училища в Търново, дообразовайки се и в манастирските библиотеки наоколо, попадайки на съчиненото от Константин Огнянович „Житие и страдание Алексея, человека божия“ (1833) – моделозадаващо четиво, породило желанието му за замонашване и оттегляне от социално видими позиции. Добива, по собствените му думи, „религиозна начитаност“, без да получи системно и завършено образование. 1842 г. е важна година в живота му заради патриотически вдъхновения препис на Паисиевата „История славянобългарска“, осъществен заедно с Христо Драганов. Именно заради този препис е изпратен от търновския казанджийски еснаф да довърши образованието си при Емануил Васкидович в Свищов. Там чете писмата на Неофит Бозвели, белязали тематично и стилистично първите му творчески стъпки. През 1843 г. се завръща в Търново като учител. Заради стихотворната си сатира срещу търновските владици Панарет и Неофит е прокуден далеч от родния град и обречен на неуседнало съществуване. Сравнително дълго пребивава в Севлиево и Ловеч (1846–1847), където се отдава на разностранни книжовни занимания – събира народни умотворения, подтикнат от кореспонденцията си с Цвятко Недев, който го свързва с българите в Одеса; прописва поезия на новобългарски, повлиян от Атанасий-Христопуловата „Лира“ (1844) и от Кургановия писмовник, продължавайки обаче да пише проза на черковнославянски. Първата му публикация е в „Цариградски вестник“ (бр. 43 от 9 април 1849) – стихотворението подражание „Гроб“, подписано с псевдонима Славейский. През 1849 г. чрез протекции на влиятелни граждани е назначен като учител в Трявна, където остава плътно до 1853 г., задомява се и съставя три функционално разнородни книги: „Смесна китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“, издадени през 1852 г. в Букурещ.

От 1854 до 1864 г. учителства на различни места, с по-дълги престои в Трявна, Ески Джумая (Търговище) и Варна. През годините 1854, 1856, 1857/8 посещава Цариград – самостоятелно или като упълномощен представител на търновската делегация срещу владиката Неофит, опитва да се установи като учител, свързва се с Александър Екзарх и Иларион Макариополски, навлиза постепенно в борбата за църковна независимост на българите, превръщайки се в една от главните ѝ фигури. Все през този динамичен период П. Р. Славейков участва и във въстанието на дядо Никола през 1856 г. – отзвук от Кримската война, усилено съчинявайки бунтовно-призивни песни в духа на Добри Чинтулов. През 1860 г. активно съдейства за разтуряне на унията с римокатолическата църква, умело отстранявайки от Цариград Йосиф Соколски и Драган Цанков. От 1860 г. датира познанството му с американския мисионер д-р Алберт Лонг, който, заедно с лингвиста Елиас Ригс, ще го посети в Трявна през 1862 г., отправяйки му покана за участие в превода на Новия завет на новобългарски. Другият поканен книжовник е Христодул Костович Сичан-Николов. Тази покана окончателно отвежда П. Р. Славейков в Цариград, където се установява трайно в периода 1864–1875 г., разгръщайки дейност като публицист, преводач, поет, учител, народен водител, където със запомнящи се участия в политическите акции и шествия на българите, както и със заеманите представителни длъжности в самодейните български институции, персонализира живота на многолюдната колония сънародници, давайки повод на ред негови съвременници да говорят за славейковска епоха в Цариград.

В широкия диапазон между свестяване, просвещение и поглумяване на своите сънародници П. Р. Славейков печели известност с изданията „Гайда“, „Македония“, „Звънчатий Глумчо“, „Шутош“, „Костурка“, „Ружица“, „Пчелица“. През 1867 г. полемизира настъпателно срещу паносманските домогвания на русенския валия Митхад пашаза сливане на българските и турските училища. Тогава се запознава с Катерина Стойоглу – съдбовна негова спътница, любима, съратница, загинала през 1876 г. Връх на публицистичен радикализъм е статията „Двете касти и власти“, публикувана във в. „Македония“ на 18 юли 1872 г., довела до забрана на изданието, до арест и финансово разорение на П. Р. Славейков. Въпреки сполетелия го крах, през 1873 г. публикува в редактираното от него сп. „Читалище“ най-значимите си поетически творби: „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата“. До края на пребиваването си в Цариград П. Р. Славейков се утвърждава като преводач на просвещенска и сензационна литература, задавайки до голяма степен езиковия модус на този тип книжнина. С издадения превод на Библията от 1871 г. напълно се налага като новосъздател на българския език.

Опитвайки всячески да се задържи в Цариград след спирането на в. „Македония“, след едногодишен престой в Одрин като учител (1874), търсейки всевъзможни поприща, П. Р. Славейков е поканен най-сетне да учителства в Стара Загора, където остава до опожаряването на града от войските на Сюлейман паша (1877). Отдаден в предходната година на спокойни книжовни занимания, успява да състави първата си същинска поетична книга, загубена ведно с ценните му фолклористични сбирки по време на опустошенията над града.

В ролята на вещ познавач на българските земи и като разузнавач участва в Руско-турската освободителна война (1877–1878), съпреживявайки преломни битки като Шипченската епопея, включвайки се в опасни акции и след подписване на примирието в началото на 1878 г. След Освобождението заема ред административни длъжности, участва в Учредителното събрание в Търново с бележито слово в защита на демократичната конституция, подписана на 16.04.1879 г. Дебатите около управлението и демократичните свободи в новата държава пренася в „юмористическия и сатирическия“ в. „Остен“, както и в органа на Либералната партия в. „Целокупна България“, който списва – след преместването си в София – заедно с Петко Каравелов и Драган Цанков. От този свръхинтензивен период са ярките му творби равносметки „Дъртешка любов“ и „Стар бунтовник на палтото си“. До 1881 г. заема ключови позиции в Княжество България: директор на Народната библиотека, председател на Народното събрание, министър на просвещението, министър на вътрешните работи (1881; 1884). След преврата на Александър Батенберг – междувременно превърнал се за П. Р. Славейков във фигура на негативно вдъхновение за отявлено политизирани стихове и очерци – е принуден да емигрира в Източна Румелия, където е назначен като учител в Пловдивската гимназия (1881–1883). Горестен израз на прокуждането му от Княжеството е стихотворението песен „Сбогом, прощавай, невесто мила“. Пловдив става за него място на интензивни духовни занимания и относителна финансова стабилност. Семейството му също се премества там. Извършва народоведски и езиковедски проучвания в Родопите, работи над своя Географски речник, както и над Речника на българския език. След непълното възстановяване на Търновската конституция в 1884 г. се завръща в София, където отново поема поста „министър на вътрешните работи“. На 31.01.1885 г. официално се оттегля от политиката, оставяйки забележително писмо – ретроспекция на дотогавашните си дейности. Получава първия си апоплектичен удар, но въпреки влошеното си здраве и оттеглянето от политическия живот не само приветства Съединението (1885), но и участва като инспектор по санитарното дело в последвалата Сръбско-българска война (1886). Тази година също е повратна в живота му: княз Батенберг абдикира, съставено е регентство, в което първоначално е включен; настъпва политическият възход на Стефан Стамболов, русофилът и свободомислещият будител П. Р. Славейков е отново сред преследваните от властта лица. Лишен от възможност да издава опозиционни вестници, неволно намира други форми на трибунална публичност, съставяйки писма до властови фигури като княз Фердинанд и Ст. Стамболов, възвания до българския народ, подривни политически брошури. Тогава издава и христоматийната си поезия за деца – „Дребни стихотворения за децата от отделенията“ (1888). Замисля опозиционните вестници „Какалашка“ и „Сопа“, пише грубо алегоричната поема „Марий и Сула“, както и неиздадената приживе „Песен на тираните“.

След втория апоплектичен удар от 1886 г. до края на живота си – освен многобройните наброски за текстове в различни жанрове – продължава да работи над замислените речникови издания, както и да възстановява записваните през десетилетията български пословици и фразеологизми. Първият том на пословиците, придружен от паметния му автобиографичен предговор, излиза през 1892 г., т.е. 40 години след частично публикувана извадка от тях в Русия.

П. Р. Славейков има несравнимо ценни приноси за основополагането и развоя на новобългарския език и поезия. Неговите вестници и списания са апогей на българската възрожденска публицистика; той би могъл да бъде считан за един от основоположниците на сензационно-популярната преводна литература у нас; автор е на конститутивни за духовното и политическото съзряване на българската нация текстове, създател е на христоматийни стихотворения за деца, на знаково преломни за развитието на новата българска лирика творби, в които лирическият Аз неизменно рефлектира върху призванието си на поет. Петко Р. Славейков е не само един от първоначинателите на фоклористиката у нас, завещал, за жалост, твърде малка част (17 000 единици) от събираните цял живот пословици – той захранва уникалното си творческо дело чрез това несекващо, вдъхновено събирачество на „чудните думи“, на фатичната народна мъдрост.

Псевдоними: П. Р. С., Тяменужний, Медникаров, Медникариди, Котларов, Дядо ви Дудрин, от Балкана г. Петков, Твой на дъжд и вятър, приятел О., Недодялан писач, Хитър Петър, III., Аз, Аз, който съм, Един дявол, Тройчо Гайдин, Един Луд №16.

 

Бисера Дакова