Животопис

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

П. К. Яворов (Пейо Тотев Крачолов) е роден на 01.01.1878 г. в Чирпан, в семейството на сравнително заможния бакалин, лозар, търговец Тотю Крачолов и Гана Йовчева, и умира, посягайки за втори път на живота си, на 16.10.1914 г. в София.

Яворов отраства в семейна среда, която – споделяйки еснафските ограничения на мястото и времето – му отказва възможност за образование. Първоначално учи в родния си град (1885–1891). От есента на 1891 г. е записан в Пловдивската мъжка гимназия, където остава до 1893 г., завършвайки V клас, понеже по настояване на баща си е принуден да прекъсне обучението. 1892 година е особено интензивна за началото на творческия му път (оттогава датират първите му незапазени писателски опити), както и за неговото политическо себеосъзнаване (става член на социалистически кръжок).

От 28.06.1893 г. вече е „ученик без съдържание” в чирпанската телеграфо-пощенска станция и до края на 1900 г. последователно сменя длъжности и места на пребиваване, свързани със „сребърния занаят“ на телеграфчийството: Стара Загора, откъдето датира значещото му познанство с Георги Бакалов, социалист и издател на сп. „Ден“ (1894); гара Скобелево, където наблюдава живота на прокудените арменци (1895); Сливен, откъдето изпраща през 1897–1898 г. до авторитетното сп. „Мисъл“ първите си по-зрели текстове; Анхиало (днешно Поморие), където след полученото признание от строгия естетически „цензор“ Пенчо Славейков създава емблематичната за творческото си развитие поема „Калиопа“ (1899). Така угнетителното телеграфчийство го отвежда за кратко време на различни места, където укрепва талантът му на лирик.

От есента на 1900 г. със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев е преместен в София като „завеждащ IV телеграфо-пощенски клон“. С преместването в столицата Яворов е въведен в кръга „Мисъл“, окончателно приема литературното име Яворов и бива признат за водещ български поет. От тук насетне длъжностите, които заема (учител, библиотекар, режисьор, драматург в Народния театър), са резултат от протекциите на влиятелни личности като д-р Кръстев, Иван Шишманов, П. П. Славейков. Те стабилизират позицията му на водещ автор на поезия, проза, драми в кръга „Мисъл“, обезпечавайки донякъде финансовото му състояние.

Този относителен просперитет на автор от литературния елит обаче не е удовлетворителен за Яворов и той още в началото на софийския си период, особено след запознаването си с Гоце Делчев (1901), търси излаз от самодостатъчното съществуване чрез участие в революционно-освободителната дейност на ВМРО. Така неколкократните му влизания в Македония (1902, 1910, 1912) сякаш рязко прекъсват творческия му развой, но бележат и точки на поетологическо преломяване, след които се появяват поетическата книга „Безсъници“ (1907) и мемоарната проза „Хайдушки копнения“ (1908–1909). В този смисъл Яворовото „кърджалийство“ (Й. Маринополски) в литературата парадоксално укрепва и затвърждава опита му като писател. Освен това във ВМРО Яворов е ценѐн именно като голям поет, т.е. там е валидизирана неговата литературна функция, или – въпреки че не парадира с писателския си статут – Яворов е тачен като поет революционер, като втори Ботев.

Както бе споменато, животът на Яворов е белязан от необичайни събития, които съдбовно го пренареждат, изтръгвайки го от участта на анонимен поетстващ телеграфист в българската провинция и чудодейно въздигайки го в значима културна фигура на столицата. В този смисъл животът му е сензационно-екстраординерен: след издаването на „Стихотворения“  през 1901 от  Ст. Георгиев  Яворов е обявен за водещо лирическо дарование в литературата ни и получава възможност за три продължителни престоя във Франция, в Париж и Нанси (1904, 1906–1907, 1910), престои, които, без да са наситени с интензивни културни контакти, обогатяват ред поетологически и жанрови насоки в творчеството му. От друга страна, превръщането на Яворов в инстанция от кръга „Мисъл“ предопределя и неговите съдбовни любови – с Дора Габе, с Мина Ю. Тодорова (сестра на автора на идилии и драми Петко Ю. Тодоров), както и с дъщерята на видния политик Петко Каравелов Лора. Тези три значещи любови в Яворовия живот са плодотворни за творчеството му, ала и неизменно разривни. Те могат да се мислят и като същностни етапи в осъзнаването му като културна фигура: литературен наставник спрямо Дора Габе; фатално демоничен прелъстител, неспособен да създаде пълноценна съпружеска връзка с невръстно младата Мина Тодорова; и най-сетне, поради любовната настоятелност на Лора Каравелова, поел ролята на съпруг буржоа, роля, оказала се непосилна за него, от която спорадично бяга в македонско четничество, в театъра и, може би, към нова любовна връзка.

Трите любовни роли на Яворов, етапни за изграждането на културната му фигура, постепенно го извеждат от маргиналното битие на поета към публичността на драмописеца и театрала. От 1911 до 1913 г. Яворов се утвърждава като автор на драми, които, въпреки възникналите скандали около тях, са поставени своевременно на сцената на Народния театър: „В полите на Витоша“ (1.09.1911 г.), „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (12.10.1913 г.). Разгръщането на Яворов в жанра на драмата (тук са значещи и нереализираните му замисли за драми – „Жертвата“, „Индже“, „Боян магесникът“, „Сампсон“) е като че ли игнориране на назряващата в личния му живот трагедия, разразила се вечерта на 29.11.1913 г. със самоубийството на Лора Каравелова  и последвалия го неудачен опит на Яворов да приключи живота си.

Последната година от живота на Яворов е изпълнена със загуби и екзистенциални крушения: той е уволнен от длъжността драматург на Народния театър; узнава, че ще ослепее напълно; срещу него е заведено т.нар. Дело № 205, според което е обвинен в убийство на съпругата си и което, въпреки заключението на следствието, е отнесено до Апелативния съд.

През последните месеци от живота си Яворов се заема – с помощта на брат си Атанас и на доверения приятел и проницателен тълкувател на творчеството му Владимир Василев – с прередактиране, преструктуриране, преостойностяване на творбите от антологичната си книга „Подир сенките на облаците“ (1910). Той превръща второто ѝ издание в поетически завет, отправен към покойната Лора.

Заявил категорично авторовата си воля чрез окончателния вариант на „Подир сенките на облаците“ (1914), Яворов взема решение да сложи край на живота си. Отправил писма до най-близките си и доверени хора, поетът се застрелва на 16.10.1914 г., след като за сигурност в смъртта е поел преди това отрова, доставена му вероятно от съратник и довереник от ВМРО.

Въпреки края си на съвършен крушенец Яворов е погребан с многолюдно шествие, с почести и надгробни речи. Още в първите дни след смъртта му се създава култ около трагичната му фигура.

 

Бисера Дакова