Любопитно

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

I. Феноменът Лилиев

Лилиев неизменно е удивявал приятели и познати с феноменалната си, поемаща безброй детайли памет, може би до голяма степен усъвършенствана и чрез старателно изписваните му студентски тетрадки, изпълнени с успоредявания на текстове със сходен мотив от различни поети (например мотива приказка в творби на Густав Фалке и Пенчо Славейков). Тази памет обаче би могла да бъде и бреме, тежест, проклятие за духа. Ето какво цитира приятелят му Ангел Каралийчев: „Вие сте щастливи хора. Вашата памет никога не пречи на писането ви. С мене е друго. Аз помня всичко, което съм прекарал през живота си. Хората, разговорите, що съм водил с тях. Къде сме се срещали и за какво сме приказвали. Например спомням си имената на всичките си ученици от Свищовската търговска гимназия. Всеки от кой край на България беше дошъл. Как се казва и през коя година стоеше в класа пред очите ми. Най-лошото е, че помня прочетените страници. За дълго се запечатват в паметта ми стихотворенията. И когато понякога седна да напиша нещо свое, без да ща, аз повтарям, с голяма изненада виждам, че съм пресъздал прочетените някога образи и настроенията на чуждите автори, които дълбоко са се врязали в паметта ми. След като напиша стихотворението, спомням си много добре къде съм го прочел и преди да го покажа някому, разкъсвам го на дребни парчета и го пръсвам, защото се боя, че някой може да събере парчетата и да ми познае почерка“. (А. Каралийчев. – В: Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Г. Райчев в спомените на съвременниците си. София, 1967, с. 390.)

 

II. Лъжеимената на поета

Поетическите откровения на Лилиев се простират в широкия диапазон между подписите Лилиев и Лилипут – между неосквернената чистота и дребнотемието, между възвисеността и нищожеството, между недосегнатостта и сервилността. Наложилото се име Лилиев обема в себе си текстове, подписвани с въздушното Одуванчик и публикувани в списанията „Смях“ и „Оса“, както и стихотворенията, под които стои фамилното име Михайлов. Това име покрива представителната текстовост на поета, извън която остава стихотворението „Шега“ (1912, „Смях“), подписано с името Лилипут. Този почти неизвестен текст саркастично описва непрестанно отлагания изстрел в слепоочието:

  • Но страх пред гибел тъмна,
  • де нищо не личи,
  • ми пречи да се гръмна
  • във слепите очи.

Към какво е насочена шегата? Към клиширания самоубийствен жест? Към компромиса на съществуването? Да си спомним стихове на Лилиев от 20-те години: „и пак живей за нас, сред окаянствата / съдбовния въпрос – to be or not to be“. А може би към непостижимия абсолют в битието ни? Как се съотнася това забравено стихотворение към представителната, изискана в драматизма си поезия на Лилиев? Така, както двата подписа-имена, звуково близки, очертават огромни семантични отстояния помежду си. Но дали Лилипут не е изрекъл една трагична истина – истината за недопосмяването? Дали Лилиев не пребивава сред чистите лазури на илюзиите, на литературните възвисявания, където низостта и пошлостта са подменени от величави драми на духа?

 

III. Джобовете на Лилиев

Мнозина от познавалите Лилиев от престоя му в Париж си спомнят как той се появява, за да се реди на опашка за билет за опера или театър, в „старомодно тежко дълго палто“. В дълбоките му джобове са натъпкани тефтери и листа с изписани стихове от големи френски и белгийски поети. Така джобовете на Лилиевото палто се оказват бездънна съкровищница на поезии, от която поетът загребва с охота, за да просвещава околните и поетично да осмисля досадното безвремие на чакането: „Та това време беше именно най-пригодно за Николай Лилиев да извади из някои от джебовете си тетрадки с преписани френски стихове или френска стихосбирка и да чете на мен или на някой друг приятел студент от нашата категория френски стихове, да ни запознава с тая истински нова за времето, преди 60 години, френска поезия.“ (П. Стайнов. – В: Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Г. Райчев в спомените на съвременниците си. София, 1967, с. 238–239.)

Разбира се, тази ситуация на припряно чакане и надпреварата към челните места на правостоящите на балкона („В тоя миг „царските двери“ – най-често на голямата „Опера“ или на „Опера комик“, или пък на „Театър Франсе“ – се отваряха с трясък; един разсилен със синя дълга униформа и златни галони ни извикваше високо: „Entrez, Messieurs” – и ние „господата“, забравили и Бодлер, и Верлен, се втурвахме „презглава“ да изпреварим всички тези баби и пенсионери (о, младост, колко си несправедлива“) бива претворена в поезия. Така е възникнало – от комплекса за низвергнатост, прокуденост, отстраненост от високите стойности на изкуството – известното стихотворение „Погасва споменът далече“ (1910). В първия си вариант то е звучало много по-конкретно:

  • Шуми навън. От чужди речи
  • задавен ек... „AiglonSarah…”
  • И ний сме наредени вече
  • пред портите на „Opera“.
  • Към шестия етаж понесен,
  • по стълбите аз чувам смях,
  • и някаква незнайна песен,
  • и някакъв незнаен страх.

Цитатът на стиховете е по спомени на Константин Константинов, който споменава кои представления са посещавали в Париж: „...когато отивахме да гледаме Сара. Във „Федра“ или в „Дамата с камелиите“, когато тя падаше, за да умре, целият театър настръхваше за един дълъг миг – докато завесата се дигнеше под ураган от ръкопляскания – и всички въздъхваха с облекчение и радост, че тя не е умряла наистина.“ (К. Константинов. – В: Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Г. Райчев в спомените на съвременниците си. София, 1967, с. 273.)

Джобовете на Лилиевите поетически одежди съхраняват и други богатства: „В годините на моите младини, когато току-що се бях сродил с Лилиев, беше на мода да се събират картинките на екзотични животни и растения, които една фабрика за шоколад предлагаше в опаковката на произведени от нея шоколади. Най-рядко попадаше в консуматорите на тия шоколади носорогът. Ние усилено дирехме тая картинка, за да си попълним „таблото“. Лилиев беше разбрал нашата страст и я пресищаше при честите си посещения у дома. Джебовете му биваха пълни с шоколад.“ (Г. Константинов. Цит. съч., с. 470–471.)

 

IV. Да доставяш удоволствие...

Едно от големите откровения за мен в библиотеката на Н. Лилиев, предадена в Института за литература през 1975 г., бе изпадналото от един том разделителче за книги – двустранно, с цветни илюстрации в сецесионен стил, реклама на цигарите „Житан“. Признавам, бях си го „присвоила“ за известен период от време – любувах се на тази рядка, невеществена вещ, красиво врязваща се в света на духовното. Разбира се, трябваше да я върна обратно в архива, угнетена най-вече от знанието за безкористието и всеотдайността на Лилиев към другите.

„Познавах Николай Лилиев цели 48 години, виждал съм го, както би казал Чавдар Мутафов, хикс на ен-та степен пъти, но не мога да кажа пушеше ли, не пушеше ли. В джеба си обаче имаше винаги цигари, и то хубави, за да черпи приятели и познати. Като драматически секретар в Народния театър Лилиев държеше винаги една голяма кутия цигари от 100 къса на бюрото си и още щом влезеше в кабинета му Теодор Траянов (Тео), скачаше с кутията в ръка и го посрещаше любезно пред вратата:

– Заповядайте, Тео! Зная, че идвате за цигари, дори ви очаквах, но преди вас беше тук Чавдар Мутафов за гратиси, та в кутията не ще да е останало много.

Лилиев беше услужлив човек, особено що се отнася до гратисите. Но понеже гратиси не можеха да се раздават неограничено, той имаше обичай да купува билети от собствената си бедна кесия и да ги раздава даром. [...] Услужливостта на Лилиев беше безкрайна. [...] Нека подчертая, че той беше услужлив дори към хора, които не обичаше (например към мене, след като писах отрицателно за поезията му). Лилиев беше волева натура, над която не можеха да вземат връх никакви настроения.“ (К. Гълъбов. – В: Цит. съч., с. 257–258.)

 

V. Отнемането на божествения дар

Познавалите отблизо поета си спомнят неговата обсебеност от даден звук: „И сега си го спомням как, застанал на Театинерщрасе в Мюнхен, ще се обърне към нас, озарен като че ли от някакво сияние, и ще започне да повтаря, като привлече вниманието дори и на безстрастните минувачи, които не можеха, разбира се, да проумеят какво е прихванало този човек, та повтаря една и съща дума – „Театинерщрасе“, като наблягаше по-специално на звука „и“ при произнасянето на тази дума.“ (П. Стайнов. – В: Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Г. Райчев в спомените на съвременниците си. София, 1967, с. 245–246.) Затова толкова по-страшно е сполетялото поета лично нещастие – загубата на слуха, почти пълното оглушаване: „Сравнително млад, той започна да губи слуха си, тъй че през последните години от живота му беше вече трудно да се разговаря с него.“ (К. Гълъбов. – В: Цит. съч., с. 259.) Една трагедия а ла Бетовен – от великото одарение да долавяш пълнозвучието на света до жестокия остракизъм на глухотата, до лишеността от ориентири в света на реалното, когато можеш да станеш жертва на всеки недочут трамвай:

„В това време дочувам, че по „Толбухин“ иде трамвай.

– Хайде – казвам, – ставайте.

– Защо?

– Защото трамваят иде.

– А, вие го чувате?

– Голяма работа!

Става, взема чантата си. Трамваят вече се показва на завоя.

– Блазе ви, вие чувате!“ (Г. Константинов. – В: Цит. съч., с. 444.)

 

VI. Николай Райнов и „Градът” на Лилиев

Изглежда неправдоподобно, но плахият и стеснителен Лилиев, по-скоро ненатрапчивият и деликатен поет, обича динамиката, суетата, чувства се уютно насред „кипежа на столичния живот“: „Можеше с часове да стои в най-скрития ъгъл на забутано кафене или сладкарница, самотен или само с един събеседник, но да усеща живота, който минава край него, да диша атмосферата на големия град.“ (А. Каменова. – В: Цит. съч., с. 251.)

В творчеството на Н. Лилиев е явен афинитетът към града, дори и когато това влечение произвежда явен негативизъм. Докато е в Париж, Лилиев пише и „хумористични“, т.е. лековати, необременителни текстове, в които световният град оживява със свои конкретни белези и значещи топоси: „нестихнали с години улици“; „белите акации“; „Елисейските полета – / в прелестта си целий мир заробили“; „тишината в rue Bary“; „Тюйлери / с мраморния паметник на Фѐри“ („Смях“ в Париж, 1911).

Запленен от визията (по-точно от визиите) на Града в едноименната поема на Лилиев (1912), Н. Райнов, близък приятел на поета от 1913 г. насетне, също така автор на произведение със заглавие „Градът“ (медитативно пренасяне и вчувстване в отдалечени, древни времена и светоусети), е преизпълнен от следната творческа амбиция: „Ти каза веднъж, у София като беше, че трябвало да обработиш някъде твоя „Град“. Ето ми молбата – обработи го по-скоро и ми го прати да си го препиша. Веднага ще ти го върна. Тряба ми. Мисля (чунким съм художник-декоратор) да направя с него един художествен шмекерлък. Купувам 3-4 метра хартия уатман; нагъвам я в приятен за мене формат; написвам собственоръчно текста ти – разбира се, със собствена композиция шрифт; написвам заглавки, букви и винетки; ти през това време се фотографирваш и ми пращаш едно портретче; залепвам го на приготвена в придворната книговезница нарочно за тая поема папка – с коприните му, кожите му, плюшовете му, със сърмените му висулки – и так далее. Ти се подписваш на папката – и тя е готова. То ще бъде нещо като мое сериозно художествено дело – както едно време – с миниатюрен ръкописен архаичен шрифт.“ – из писмо от 31.01.1915 година (Цит. по: Г. Константинов. Едно необикновено приятелство. Литературен очерк. София, 1967, с. 172). Така узнаваме не само за един неосъществен творчески проект, но и за едно уникално вдъхновение и амбиция на декоратора Н. Райнов. Ако бе реализирано, Лилиевата поема „Градът“ щеше да е втората оригинална книга със сецесионно оформление, след „Богомилски легенди“ (1912) на самия Н. Райнов и предхождаща „Птици в нощта“ (1919), както и предшестваща етапната „Български балади“ (1921) със седемте рисунки на Сирак Скитник.

 

VII. Из библиотеката на Лилиев

Библиотеката на Лилиев заслужава продължително проучване от изследователски екип, който да се профилира според наличните в нея издания на френски, немски, руски и английски език. Тук само ще насоча към ограничен брой интригуващи находки, които разкриват неподозирани интереси у поета, както и хвърлят светлина върху взаимоотношенията му с други автори. Разбира се, библиотеката съдържа „рафтове“ или „редове“, които указват недовидени развойни линии в българската литература, обаче тук те излизат извън обсега на Лилиевото творчество.

 

1. Автографи

Лилиевата библиотека съхранява уникални като оформление и етапни в историята на българската литература книги с автографи, например: „Часовник. Гротески“ на Светослав Минков (1924, корица Дечко Узунов), „Ръж“ на Ангел Каралийчев (1925), „Слънцето угаснало“ на Владимир Полянов (1928), „Технически разкази“ на Чавдар Мутафов (1940), двата романа на Йордан Йовков – „Чифликът край границата“ (1937) и „Приключенията на Гороломов“ (1938).

С благородния си характер Лилиев успява да спечели дори такива неприязнени, безпардонни, конфликтно настроени автори като Георги Стаматов и Кирил Христов. По автографите им можем да съдим за отношението им към Лилиев (Стаматов се подписва като „Жорж“ и подарява двата си тома с разкази на „милия Николай“). По автографите и регулярно подаряваните книги се провиждат трайните приятелства на Лилиев с Вл. Полянов и Боян Болгар. От друга страна, в Лилиевата библиотека се съхраняват поетични книги на Емануил Попдимитров без автограф и неразрязани, т.е. нечетени; в библиотеката му се открива екземпляр от Траяновата антология „Освободеният човек“ (1929), също без автограф. Затова пък в Лилиевата билбиотека се намира една рядка книга с автограф – „Ден и нощ“ на Траян Тъмен (брат на Т. Траянов) от 1941 г., с корица от Борис Ангелушев. Особена стойност като органично книжно тяло има книгата „Песни за Нея“ на Аура (Асен Златаров) от 1919 г. Професионалното сецесионно оформление на Стоян Райнов прави  книгата естетически равностойна на друго луксозно издание от библиотеката, изпълнено в този стил – биография на Морис Метерлинк от Анселма Хайне, с богат снимков материал (на немски език).

Прелюбопитен факт е, че Лилиев редовно получава като дар всички книги на Венко Марковски, в които младият тогава поет – на български, а по-късно и на македонски – изразява неизменната си почит към Лилиев, наричайки го най-големия символист в българската литература. Очевидно този термин е меродавен, работещ и все така полаган като етикет на висока художественост. Оказва се, че дори в края на 30-те и началото на 40-те години у нас символизмът не е считан за анахронизъм. Друг автор с леви убеждения, изразил респект пред Лилиев, е Крум Григоров („Бразди в чернозема. Разкази“, 1941). В библиотеката на Лилиев се открива и томчето „Босилкова китка“ (1946) на Йосиф Петров, което говори за близост, доверителност помежду двамата автори. Лилиевата библиотека  съхранява и представителен набор от дясна, националистическа литература – разбира се, една текстовост без особени качества, ала значеща като насока в началото на 40-те години. Ярка серия от книги с автографи се открива под псевдонима Камен Бранник (например „Песни за България“, 1943) – изборът на подобно авторово име не се нуждае от коментар, той е повече от показателен за политическата нагласа и тежнения на автора.

 

2. Читателят Лилиев

От библиотеката узнаваме, че Лилиев е чел Маларме на немски, така както е чел Рилке в превод на френски; че си е закупил, освен „Светът като воля и представа“ на Шопенхауер, също и „Дневник на прелъстителя“ на Сьорен Киркегор в превод на немски. Че е бил почитател на Марсел Пруст – един от рафтовете на библиотеката му е изпълнен с томовете на „По следите на изгубеното време“.

 

VIII. Социализъм, Толстой, Ницше

Изследователите на Лилиев след 1944 г. са се стремели да легитимират социалността на поезията му – например поставян е акцент върху инкриминираните стихове от поемата „Родина“ (1925), където се появява опасната рима „билки – бесилки“, възприемана, наред с други податки в текста, като отзвук от събитията в България през 1923–1925 г.

Що се отнася до увлечението на Лилиев по социализма, малко известен факт е, че поетът е изключен от Свищовската гимназия за една година, обаче успява да вземе изпитите си и да продължи образованието си. Превръща се в герой за ученическата младеж: а всъщност „социализмът“ му, неговата простъпка се състои в това, че е прочел пред класа съчинен от друг ученик подривно звучащ реферат, след което е обявен за виновен и наказан.

По време на престоя си в Лозана Лилиев се сприятелява с толстоиста Христо Досев (старозагорец), който се е заселил в имението на Толстой Ла Кроа сюр Лютри, обитавано от руски емигранти след революцията от 1905 г. Двамата се обличат в стил а ла Горки – с дълги рубашки, и скандализират обществото с „босяшкия“ си вид.

И все пак за възгледите на Лилиев, за неговата надпоставеност и безпристрастие спрямо фанатичната отдаденост на една идея, говори „хумористичното“ му стихотворение „Духовити аристократи“ („Българан“, бр. 1, 19.Х.1905, с. 4):

  • Единий крещи: „Заратустра”!
  • А другият: „Das Kapital”!
  • И смесват достатъчно лустра
  • във своя словарски бокал.

 

IX. Единственият отговор

Дали незлобивият Лилиев наистина остава недосегнат от заявеното в статията манифест „Мъртва поезия“ на Атанас Далчев и Димитър Пантелеев? Бил е в състояние да отговори обосновано, концептуално, с вещина, да влезе в пълноценна полемика. Не го е сторил. Единственият му отговор срещу радикалното отрицание е един битово-шаржов текст, останал в ръкопис – „Повярвайте, не ми е никак жал“ (1927). Стихотворението е отглас на честите срещи с Никола Фурнаджиев в кафене „Сердика“ на бул. „Дондуков“, „където ние двама с Коля / ще пиеме и псуваме на воля“. Противникът Далчев също е окарикатурен на свой ред: „и в Рим от злоба мира няма Далчев“.

Така големият разрив на поетиките в българската литература от 20-те години на ХХ в. отехтява, снизено описан в банални, непоетически, невъзвишени злоби, пристрастия, ярости на закрито... Всъщност доста фамилиарно... Като се замислим, това, което е постигнал Ат. Далчев, е да изведе един конфликт, една своя съпротива срещу дадена поетика в полето на публичното.

 

Бисера Дакова