Животопис

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Николай Лилиев (Николай Михайлов Попиванов) е роден на 26.V.1885 г. в Стара Загора и умира на 6.Х.1960 г. в София. Произхожда от чиновническо семейство, осиротява рано: баща му умира през 1890 г., а майка му през 1900 г., когато Николай е вече ученик в Свищовската търговска гимназия. Отраства в обкръжението на жени, предопределило до голяма степен пасивно-съзерцателната нагласа на неговата поезия.

Завършва гимназия през 1903 г. и постъпва на работа в Българската земеделска банка в Стара Загора. От този период датират и първите му (пародийни) публикации. Поемайки по следите на косвени свидетелства от съвременници, смятаме за първа негова творба „Из книгата „Вчера чук – днес наковалня“, подпис Безсребреник, публикувана в сп. „Българан“, г. II, бр. 56 от 1.V.1905 г., с. 5 – пародия по Ст. Михайловски, също активен сътрудник на „Българан“, осмян тук заради компромисното облагодетелстване с пенсия.

Благодарение на издръжката на сестра си Божанка Чакърова и на нейния съпруг през 1905–1906 г. Н. Михайлов е студент по литература в Лозана, Швейцария. По спомени на съвременници заради по-малкото разходи поетът живее един семестър и в Йена, Германия. От тази година датират публикациите му в сп. „Демократически преглед“ и сп. „Ново общество“, подписани с фамилното име Михайлов. През 1907 г. се завръща в България и работи като счетоводител в дъскорезната работилница на Сребърникови в с. Долна баня, в подножието на Рила. Тази година е важна в живота му не само заради продуктивното уединение и натрупаната ерудиция, но и заради предопределящите запознанства с Боян Пенев, Владимир Василев и Димчо Дебелянов.

През 1908 г. поетът се завръща в София и работи като преподавател в търговския отдел на Трета мъжка гимназия. Оттогава започва приятелството му с поета Димитър Подвързачов, на когото посвещава, освен публикации в периодиката, и книгите „Птици в нощта“ (1919; 1921) и „Стихотворения“ (1932). През 1909 г. Н. Михайлов вече сътрудничи на хумористичните списания „Смях“ и „Оса“ (ред. Подвързачов), подписвайки се Одуванчик. Тогава е отпечатано христоматийното „Светло утро, ти прокуди“ („Оса“, г. I, 1909/1910, бр. 4, с. 6), което авторът поставя начело в първата си книга – „Птици в нощта“. Периодът 1909–1912 г. е най-силният в съзряването на поета, който след спечелен конкурс заминава за Париж да следва в Училището за висши търговски науки. Пребивавайки в Париж и отчасти в Базел, Н. Михайлов създава ред стихотворения, поместени в „Съвременник“, „Съвременна мисъл“, „Смях“, „Оса“. За пръв път, под влияние на Георги Бакалов, се подписва с псевдонима Лилиев под стихотворението „An die Natur” („Съвременник“, 1908, кн. 2, с. 156–157). Най-значимите му публикации през това време са стихотворенията в „Антология на българската поезия. От Вазова насам“ (1910, съст. Д. Подвързачов и Д. Дебелянов), поемата „Градът“ (1912, „Наш живот“), както и контекстуално принадлежащите ѝ лирически късове, създадени в Париж („Първата зора играе“, „Все тия болни светлини“, „Париж, Париж, убиец и баща“). От този период е и познанството му с Константин Константинов, един от членовете на бохемския кръг около бъдещото етапно издание „Звено“, към който принадлежи и Лилиев.

След завръщането си от Франция поетът преподава в Търговската гимназия в Пловдив, където се запознава с авторите символисти Людмил Стоянов и Николай Райнов. С Н. Райнов той ще установи плодоносно сътрудничество, за което свидетелства оформлението на „Птици в нощта“ (1919), както и стихотворението „Даниел“ (Ти сплиташ в упоение ресници), с мото от Н. Райнов.

През 1913–1914 г. Лилиев е преподавател и в Свищовската търговска гимназия, където се сприятелява с Владимир Димитров-Майстора и с немеца Хайнрих Каспар. През това време сътрудничи на сп. „Смях“ и на основаното от Д. Подвързачов сп. „Звено“.

В Първата световна война Лилиев участва като редник, а по-сетне и като военен кореспондент. Публикува в лявото издание „Борба“ (1914). Сближава се с Гео Милев, по-късно, през 1919–1920 г., сътрудничи спорадично на сп. „Везни“.

След войните, в периода 1919–1921 г., Н. Лилиев работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидимост, в Дирекцията по печата на Външното министерство, сътрудничи като преводач и редактор в издателството на Александър Паскалев, привлечен е като съредактор в сп. „Златорог“. Тогава излиза стихосбирката „Птици в нощта“, донесла му известност, чието второ издание от 1921 г. вече е непредставително, без луксозно оформление. През 1922 г. се появява вторият лирически том на Лилиев – „Лунни петна“ – поетически хомогенна книга, съдържаща текстове, излизали във „Везни“ и „Златорог“, и редактирана от Боян Пенев.

От 1921 до 1924 г. заедно с библиографа проф. Никола Михов, запознанството с когото дължи на Асен Златаров, Лилиев е във Виена и Мюнхен, за да състави историческа библиография на българския стопански живот през вековете. В Мюнхен той се сближава с редица творци, оформили артистична българска „колония“: Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Константин Константинов, Дечко Узунов, Елисавета Багряна, Панчо Владигеров. По време на този втори престой в чужбина поетът създава значителните, повлияни от немскоезичната поетическа традиция и реално завършващи творческия му път поеми „Зад стената“ (1922) и „Ахасфер“ (1924). В някакъв смисъл и по-късната поема „Родина“ (1925) се родее с тях, макар да пресъздава трагичната атмосфера в България от годините 1923–1925.

След завръщането си в София Лилиев поема поста административен секретар на Народния театър – аспект от творческата му личност, оказал се съдбовен за него до края на живота му, ако изключим краткото прекъсване (1932–1934), свързано с престоя му във Варна като преподавател по френски език в тамошната търговска академия. През 1932 г. поетът издава антологичната книга „Стихотворения“, а през 1934 г. публикува цикъл стихове „При морето“ (Златорог, XV, кн. 3, с. 101–104), последната му поетическа публикация.

От 1934 до 1960 г. Лилиев работи като драматург в Народния театър, отдаден изцяло на тази институция – поставящ, превеждащ, редактиращ пиеси и драми. Приносни за българската култура са неговите преводи от Шекспир, Расин, Юго, Метерлинк, Хофманстал.

От 1945 г. до края на живота си Лилиев е удостояван с редица почетни звания и отличия – избран е за академик, става сътрудник на Института за литература, през 1952 г. получава званието „Заслужил театрален деятел“.

Непосредствено преди смъртта му, под редакцията на Георги Константинов излиза за втори път книгата „Стихотворения“ (1960) – своеобразна реабилитация не само на неговото поетическо дело, но и на ролята му като поет от голяма величина в модерната българска литература.

 

Бисера Дакова