Животопис

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Михалаки Георгиев (11.08.1852 г., Видин – 14.02.1916 г., София). Ненавършил една година, остава без майка, а през 1865 г. почива и баща му, Георги Лозанов, който се е занимавал с кожухарство и скотовъдство в много оживения по това време крайдунавски град Видин. Семейството е материално осигурено и за възпитанието на Михалаки Георгиев се грижи по-голямата му сестра – Цвета. През 1868 г. заедно с нея, зет си и племенника си той заминава на шестмесечно поклонение на Божи гроб.

През есента на 1869 г. 17-годишният М. Георгиев, благодарение на застъпничеството на Драган Цанков, се отправя заедно с група сънародници за Табор, Чехия. След като завършва IV клас на реалната гимназия в гр. Табор, бъдещият писател изкарва двугодишен курс в известното Таборско индустриално-земеделско училище (1872–1874). След дипломирането си постъпва като учител в четирикласното училище във Видин (1 август 1874 г.) и работи там до 1 май 1878 г., като преподава природонаучни дисциплини.

За първи път М. Георгиев се появява на страниците на българския печат през 1873 г., когато излиза статията му „За храната на растенията“ (Право, бр. 35–39, 1873). Главен учител във Видинското четирикласно училище, М. Георгиев развива и извънучилищна просветна дейност.

На 1 май 1878 г. М. Георгиев е назначен от видинския губернатор Сергей Тухолка за управител на Видинската митница, а впоследствие става ревизор в Митническия отдел при Министерство на финансите.

От януари 1879 г., с кратки прекъсвания, писателят живее в София. През април 1879 г. се венчава за Магдалина Царичинска. Съпружеската двойка има седем деца – една дъщеря, Надежда, родена през 1880 г., и шестима синове, от които първият, Георги, и последният, Кольо, почиват малки – на по една година.

На 1 юли 1880 г. М. Георгиев е назначен от Министерството на народното просвещение за учител от I клас при Ломската държавна реална гимназия, където преподава зоология, ботаника, физика и химия до 1882 г.; от 16 декември 1881 г. изпълнява длъжността директор на Ломската реална гимназия. На 23 юни 1882 г. М. Георгиев е назначен за първостепенен учител в Софийската мъжка гимназия, където работи до 1884 г.

През 1884 г. М. Георгиев се прощава с учителското поприще и на 20 септември 1884 г. заема отговорния пост началник на Земеделческо-търговското отделение при Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията. Същата година основава и издава в. „Домакин“, „Лист за земеделието, индустрията и търговията“. През 1884 г. го редактира сам, а през 1885 г. – в сътрудничество със Сава Дацов.

От средата на 1880-те години в дома на М. Георгиев често се събират интелектуалци и хора на перото: Иван Вазов, Христо Белчев, Спас Вацов, Иван Шишманов (негов бивш ученик от Видин, 1876), д-р Кръстьо Кръстев (също негов бивш ученик – от Софийската мъжка гимназия). В дома на Михалаки Георгиев идват още Христо Белчев и съпругата му Мара Белчева, Атанас Илиев. Литературните чайове посещават още проф. Боньо Цонев, Тодор Г. Влайков, Велчо Т. Велчев. Това е първият литературен кръг в България, оформил се след Освобождението. Той предхожда литературния кръг „Мисъл“ с няколко години.

През 1892 г. М. Георгиев е назначен за директор на първото българско Земеделческо и промишлено изложение в Пловдив (предшественик на днешния Международен панаир в Пловдив). През същата година печата „Статистическите сведения за земеделческата производителност на България в навечерието на I-то Българско земеделческо-промишлено изложение (София, печатница „Ив. Даскалов и с-ие“, 1892, с.1–68). Това е първият у нас труд от подобно естество.

На 16 август 1894 г. М. Георгиев встъпва в изпълнение на длъжността секретар при Княжеското агентство в гр. Виена, където остава до края на 1896 г. С указ от 14 ноември 1896 г. е назначен на поста княжески дипломатически агент в Белград. След падането на режима на Константин Стоилов на 18 януари 1899 г. М. Георгиев, заедно с още няколко политически лица, бива отзован.

Първия си разказ – „Кървавото примирие: епизод от сръбско-българската война“ – М. Георгиев печата в редактираното от Вазов списание „Денница“ през 1890 г. Следват публикации на разкази и хуморески в списанията „Денница“, „Мисъл“, „Български преглед“, „Летописи“, „Българска сбирка“, „Войнишка сбирка“, „Читалище“, „Медицинска сбирка“, „Изкуство“, „Илюстрация Светлина“, „Художествена култура“, „Виделина“, „Ученически другар“, „Ученическа беседа“, вестниците „Реч“, „Мир“, „Църковен вестник“, „Народ“, „Младина“, „Вечерна поща“, „Ловец“, „Малък дневник“, „Родина“.

През 1906 г. М. Георгиев основава и започва да редактира в. „Балканска трибуна“, където помества редица фейлетони, стихотворения и политически статии. Често пъти ежедневникът е конфискуван от полицията, против редакторите се повеждат съдебни дела за обида на монарха. Повикан на разпит по едно от многобройните дела срещу печата, М. Георгиев отказва да внесе гаранция за неотклонение и е отведен в Черната джамия (тогавашния централен затвор). Там М. Георгиев написва разказа „Тахир беговица“, който по-късно помества в сп. „Българска сбирка“. Вестник „Балканска трибуна“ продължава да излиза до 22 януари 1908 г. След спирането му М. Георгиев има повече време за литературна работа. Композиторът Димитър Георгиев го кани да преработи разказа си „Тахир беговица“ в либрето на опера, която е представена на 31 март 1911 г. на сцената на Народния театър.

В последните години от живота си Михалаки Георгиев е председател на Дружеството на столичните журналисти и Дружеството на българските писатели и публицисти, чиито делегации предвожда на X-я Всеславянски събор в Белград (1911) и на XI-я Славянски журналистически конгрес в Прага (1912). През пролетта на 1915 г. М. Георгиев получава удар и остава прикован на легло близо 11 месеца. Почива на 14 февруари 1916 г.

През 1880 г. е приет за член на Физико-медицинското общество в София в резултат на четената от него публична лекция за ембриологическите органи на рибата. През 1884 г. е поканен за редовен член на Българското книжовно дружество, а през 1885 г. е избран за дописен член на Сръбското земеделско дружество в България, за което получава нужния диплом.

Носител е на орден „Св. Александър“ V степен, бронзов медал в памет на войната против Сърбия, орден „Св. Александър“ IV степен, златен кръст за спомен от възшествието на българския престол на Н. Ц. Височество Фердинанд I, орден „Желязната корона“ III степен, с който е декориран от австрийския император, народен орден за гражданска заслуга IV степен, орден „Св. Александър“ III степен като директор на Първото българско земеделческо-промишлено изложение в гр. Пловдив, сребърен медал за спомен от построяването на железопътната линия Ямбол–Бургас.

Представител е на реалистичната прозаическа формация през 80-те и 90-те години – заедно с Иван Вазов и Тодор Г. Влайков. Разказите и хумореските на Михалаки Георгиев са написани на родния му видински диалект, примесен с особености на шопския говор, изобилстват с турцизми, впечатляват с ярки сравнения и лиризации. Сред творческия му масив се очертават няколко групи творби: романтико-идеалистически (разказите „Рада“, „Тошо“, „Молла Мутиш бег“, „Тахир беговица“); социално-критически („С тебешир и с въглен“, „Кочо Кюскията“, „Разкумил кума си!“, „Неразбория“, „От късмета е всичко на тоя свет“, „Имане“, „Три срещи“, „Лъжовна клетва“, „От зло на по-зло“, „Меракът на чичо Денчо“, „Защо?“); философски („Какво са си грачели враните“, „Бае Митар пророкът“, „У кръвта е“, „Тахир беговица“). Културните и етическите несъответствия са основна тематична линия, развита в неговото творчество и хумористично („Моят приятел Пенчо Чатмаков“, „Шарен свят“, „Една досадна визита“, „На припек и на сенка“, „Меракът на чичо Денчо“, „Така се лъже човек!“), и трагически („С тебешир и с въглен“, „Защо?“, „От късмета е всичко на този свет“). Михалаки Георгиев е автор още на стихотворения и политически статии.

Със своите хуморески и социално-критически разкази той открива преди Алеко Константинов огромния художествен потенциал на цивилизационните несъответствия, сблъсъка на културните езици. А с патриархално-романтичните си разкази задава линията на идеализация и лиризация на селския бит, стилизиран впоследствие характерно-символно от П. Ю. Тодоров и модерно-философски от Йордан Йовков.

 

Александра Антонова