За творчеството на Иван Вазов

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Иван Вазов започва да пише, когато е на 14 години. В „будните нощи“, в които начеващият творец стихотворства, той е поощряван от майка си Съба Вазова, сама поет по душа. За заниманията си с мерена реч обаче юношата е решително укоряван от баща си – търговеца Минчо Вазов, който разчита първородният им син да наследи фамилната професия. Докато учи в сопотското взаимно и класно школо, благодарение на учителя си, руския възпитаник Партений Белчев, Иван Вазов се запознава с руската класика. А в калоферското училище, където е подидаскал при Ботьо Петков, се запознава и с френската литература, която завинаги пленява въображението му. През 1866 г. е изпратен в Пловдивската гимназия, за да усвои гръцки и турски език, необходими в търговските дела, но продължава изучаването на френските писатели, които чете и в оригинал. Затова при завръщането си в Сопот бъдещият поет изписва със стихове търговските тефтери в бащиния си дюкян.

Това е времето и на първата любов на 19-годишния младеж към съседката му Катерина, покръстена еврейка от Солун, съпруга на търговеца Кьорооглу, вдъхновила интимните стихове в цикъла „Рина“ от книгата „Майска китка“, 1880 г. Запазени са около 20 творби, посветени на Катерина, останалите са унищожени при опожаряването на Сопот по време на Освободителната руско-турска война. От включените в „Майска китка“ 18 творби в „Пълното събрание на съчиненията на Иван Вазов“, 1921–22 г., влизат само 6. Самият Вазов е считал своите ранни еротични стихотворения за „цинични“ и несръчни, както ги квалифицира пред проф. Ив. Шишманов. Критично е било и отношението на издателя на „Майска китка“ Хр. Г. Данов към тях заради фриволния им тон, а Съба Вазова остро е порицала като неморални някои от чувствените влечения, възпети от сина ѝ. Те обаче са психографски важно свидетелство за чувствителността на младия Вазов, с годините измествана все повече от патриотичните патоси на творчеството му.

Първата печатана творба на поета е стихотворението „Борба“, излязло в българския емигрантски печат в Румъния през 1870 г., в кн. 2 на новосъздаденото „Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Браила“. Скоро след това Минчо Вазов изпраща сина си при своя брат Кирко в гр. Олтеница, Румъния. Бащата не се е отказал от намерението да направи сина си търговец, но последният е още по-решителен в следването на поетическото си призвание. Чете румънска литература, научава езика на съседите ни и продължава да пише патриотично-просветителски стихове, които печата в „Периодическо списание“, сп. „Читалище“, в. „Свобода“, в. „Отечество“ и др.

Известността си Иван Вазов дължи на стихотворението „Борът“ от 1872 г., считано погрешно за негов публичен дебют.

Нежеланието да стане част от търговското съсловие, непонятно за по-възрастните мъже в рода му, които считат литературните му занимания ненадеждни и несериозни, тласка поета към няколкомесечно бягство в Браила и Галац, където води „братски живот“ с българските революционери – хъшовете, и се среща с Христо Ботев. В тяхната среда Иван Вазов оформя мирогледа си на поет гражданин, патриот и демократ. Това мировъзрение кристализира още по-твърдо след излизането на „Песни и стихотворения Ботйова и Стамболова“ през 1875 г., когато поетът е вече в родината си, където работи като учител в Мустафа паша (дн. Свиленград) и преводач по жп линията София – Кюстендил.

През 1875 г. в родния си град той става член на възобновения революционен комитет, но през 1876 г., поради опасността да бъде арестуван след избухването на Априлското въстание, отново заминава за Румъния. Този път се установява в столицата Букурещ, където влиза и работи като секретар в „Българското централно благотворително общество“. През 1876 г. издава първата си стихосбирка – „Пряпорец и гусла“, под псевдонима Пейчин, за да не навреди на близките си в поробеното отечество. През 1877 г., вече с истинското си име, публикува „Тъгите на България“, а по време на Освободителната война – стихосбирката „Избавление“. Първите три книги на поета са свързани тематично като „жив отклик“ на подема, „тъгите“ и „избавлението“ в решителната фаза на националноосвободителното движение – от подготовката на Априлското въстание до Освобождението на България. Те са плод на съдбовното сливане на твореца с битието на народа, като пресъздават всеки значим момент от драматичната му историческа хроника със силата на лично преживяване. Не всички творби в тези стихосбирки са на нивото на христоматийните образци в поезията му, но сред тях откриваме посоки и тематични доминанти, характерни за цялостното му развитие и мироглед. Така например упованието в освободителната мисия на „братушките“ за православния български народ ражда емблематичното стихотворение „Русия“. Години по-късно заклетият русофил Вазов ще се окаже раздвоен в преклонението си към Русия, подкрепила вероломното нахлуване на румънските войски на наша земя по време на Междусъюзническата война, 1913 г. След въоръжената инвазия в Добруджа Вазов създава поредица от творби, развенчаващи мита за неразрушимото българо-руско братство: „Букурещкият мир“, „Скръбта на Александър ІІ“, „Войната в Добруджа“, „Гладиатори“, „На руските воини“ (в което горчиво заключава: „Строшихте ни игото тежко, а днеска ни носите ново!“).

Особено важен в жизнения и творческия път на поета е „пловдивският“ му период. В столицата на Източна Румелия Иван Вазов живее от 1880 до 1886 г., когато, след Съединението с Княжество България и политическите гонения срещу русофилите, той отново е принуден да емигрира. Годините в града на тепетата са изключително плодотворни за стремителното творческо израстване и изявите му във всички родове и жанрове, с които той се утвърждава като Първостроителя на българската литература. В съдружие с Константин Величков през 1884 г. е обнародвана „Българска христоматия, или Сборник от избрани образци по всичките родове съчинения. С приложение на кратки жизнеописания на знаменитите писатели“, безценно образователно четиво за жадните за европейска култура българи. Едновременно с това участва в политическия живот като депутат в Народното събрание, редактира и списва вестници и списания. Върхово постижение от пловдивските му години е цикълът „Епопея на забравените“, включен в стихосбирката „Гусла“, 1881 г., с който поетът отново се връща към времето на националноосвободителните борби, за да ги осмисли дълбинно и да изгради своеобразен пантеон на достойни поборници, с който да разбуди съвестта на меркантилната и безпаметна следосвобожденската епоха, все по-лишена от градивни патриотични и духовни стожери. Героите на „Епопеята“ с непоколебимата си саможертва в името на общонародния идеал се превръщат и в национални образи еталони, с които да се съизмерват всички следващи поколения българи. В Пловдив Вазов пише спомените си „Неотдавна“, повестите „Чичовци“, „Немили-недраги“, с които утвърждава като безспорно името си на майстор белетрист.

Вазов е автор и на 9 поеми, създадени в периода 1879–1884 г., най-популярна сред които е „Грамада“, а най-силно ценена от самия автор – „В царството на самодивите“ – новаторска лирико-фантастична смес от митологични сюжети, граждански послания със съвременен адрес и иронични визии за великосветските подражания на домораслата ни „аристокрация“. Вазов пише тази поема, за да се спаси от любовните си терзания по „пловдивската изгора“ Пелагия, името на която назовава единствено в разговорите си с проф. Иван Шишманов. За да прогони угнетените си настроения и мисли, сполетели го след раздялата с любимата, поетът предприема и пътуване до Италия, от което се ражда едноименната стихосбирка през 1884 г.

В творчеството на Вазов през първото следосвобожденско десетилетие, и особено в края на 90-те години на ХІХ в., когато в обществото ни се чувства рязък недостиг на възрожденски идеализъм и все по-плътно владеят практичният дух и пазарните отношения на новото време, доминира социалният критицизъм. Разочарованията на поета са категорично изразени в стихотворения като „Линее нашто поколение“, „Поет и вдъхновение“, „Пустота“, „Елате ни вижте!“.

Сръбско-българската война е тежък удар върху идеите за южнославянско единение, давали отпор на вековното османско владичество над християнското население. Нечуваният героизъм на българското войнство, с който то отговаря на коварния нападател, ражда стихосбирката „Сливница“ с шедьоври като „Новото гробище над Сливница“. Тази творба звучи като траурен химн на величието на обикновения български войник, който е средищен обект на възхищение от военните ни подвизи, изразено в стихотворенията „Паметник на българската мощ“, „Само ти, солдатино чудесни“, „Сливница“ и др.

Докато Балканската война започва с всенароден възторг и надежди за национално обединение, Междусъюзническата и Първата световна поетът възприема с противоречиви чувства, в които се борят патриотичното въжделение и хуманистичният потрес от човешката жестокост. Раждат се острокритични към милитаристична Европа и военно-политическите ѝ доктрини стихове, като „Жреците на Ваала“, „Световната война“, „Всемирната война“. Поетът е сломен от националната катастрофа, дошла въпреки върховните постижения на българската армия, в която водеща роля играят и неговите братя – ген. Георги Вазов, наричан „героят на Одрин“ и ген. Владимир Вазов, постигнал най-голямата военна победа над английската армия в историческата битка при Дойран...

Патриархът на българската литература озаглавява последната от военните си стихосбирки през 1920 г. с мъжественото заклинание на несломимата си вяра в бъднините на България: „Не ще загине!“

В залеза на живота си Вазов се обръща към интимната лирика. Трепетите на виталното му 70-годишно сърце са възпети в любовните стихове от „Люлека ми замириса“, 1919 г., които той преработва и усъвършенства до края на живота си, свидетелство за което е малката книжка „Любов и природа“ от 1921 г. Да, любовта и природата са екзистенциалните убежища на стария поет след преживените крушения на съкровената за него идея за обединена и силна българска държава.

Вазов е пионер в литературата ни и с темата за природата, на която посвещава блестящи като език, пейзажна пластика и дълбок пантеистичен заряд творби, в които възпява българската земя. Те се открояват като обособен дял в целокупното му творчество и изграждат своеобразна лирическа картография на България, така както огромният низ от събития – от древността до горещата точка на текущото, отразени с всеотдайността на хроникьор – постигат внушение за същностния исторически календар, строят вселената на българите и на българщината.

Вазов започва творческия си път като поет. На това поприще той работи повече от 10 години, преди да напише първата си белетристична творба – мемоарите „Неотдавна“, с която през 1881 г. „захранва“ създаденото от него сп. „Наука“. Белетристичното му развитие е бързо и възходящо и още в рамките на 80-те години на ХІХ век той създава непреходни творби, като повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“, пише „Под игото“. Повестите на Вазов изграждат автентичните светове на предосвобожденския живот с уникалните фигури на сопотските „чичовци“ и браилските „хъшове“, богато оркестрирани в сложна хармония от патриотични мотиви, битово-патриархални реалии и неподражаем хумор.

В Одеса, в условията на емиграция, Вазов замисля най-мащабното белетристично платно в творчеството си – „националната епопея“ „Под игото“. След завръщането си в България авторът е настойчиво поканен от проф. Ив. Шишманов произведението му да бъде отпечатано в новосъздадения „Сборник за народни умотворение, наука и книжнина“. Интригуващ факт е, че „Под игото“ излиза най-напред на английски език, а европейският му успех предхожда (и предпоставя) този на родна земя. Българското издание е от 1894 г. и с него се поставя началото на романовата традиция у нас. Той е справедливо е считан за „най-българския роман“, защото в него историческите процеси от освободителната епоха са предадени в автентичния свят на типичното подбалканско градче, който познаваме от „Чичовци“, но тук тези процеси са осмислени през героико-романтическия романов код, подчинен на революционния кипеж, който ги преобразява във велико „пиянство на един народ“, превръща мирните българи в „луди глави“, решени да се опълчат на вековната тирания. В първото голямо епическо произведение в литературата ни са обединени две повествователни начала – реалистично-описателното (познато от възрожденската традиция) и романтично-приключенското (популярно в европейската литература по онова време). Титлата „идеолог на нацията“ на Иван Вазов е справедлива, защото върху широкото платно на историята в своя роман епопея той всъщност обосновава единението на българите и конституирането на младата държавност в освободена България. 

Романът „Нова земя“, тематично продължение на „Под игото“, се появява 2 години след него, през 1896 г. Макар че Вазов го е ценял повече от националната си епопея, той отстъпва пред нея по своите художествени достойнства. Романът разкрива процесите в българското общество от Освобождението до Съединението на Княжество България и Източна Румелия, но критицизмът на автора към „новото време“ на търгаши и демагози – с богата галерия от типажи, запазва валидността си и днес.

През 80-те години на ХІХ в. Вазов поставя началото на късия разказ в българската литература. Темите му са от следосвобожденската действителност, наситена с политически борби и жестокост, както и от Сръбско-българската война. През 90-те години разказовият жанр става водещ в творчеството на Патриарха. От това време датират класически разкази като „Дядо Йоцо гледа“ и „Една българка“, в които доминира романтичната гледна точка, докато в преобладаващата група разказови текстове надделява сатиричната визия за съвремието: „Кардашев на лов“, „Тъмен герой“, „Травиата“.

Романът „Казаларската царица“, 1903 г., и повестта „Нора“, 1908 г., също са из съвременния живот, като вниманието е фокусирано върху емблематични женски фигури. В тях писателят тълкува мястото на жената в обществото, сериозно или пародийно представя новите „феминистки“ идеи на времето. Повестта „Нора“ (очевидна реплика на знаменитата едноименна драма на Ибсен „Куклен дом“) е несполучлива заради оголения дидактизъм на моралистичните си послания, несъответстващи на справедливите стремления на модерната жена за равноправие и независимост.

Разочарованията на Патриарха от съвременната действителност го отвеждат в зората на ХХ век отново далеч назад в историята, откъдето той черпи сюжети, които поставя в пряка „кореспонденция“ със своето време. Плод на тази пристрастна осъвременяваща гледна точка са романът „Светослав Тертер“, 1907 г., и повестта „Иван Александър“, 1907 г.

Още в Източна Румелия, в битката за налагане на българщината в Пловдив, Вазов пише първите си драми, които се играят с голям успех от българските театрални трупи. След тези несръчни опити, отречени по-късно от самия автор, драматургът постига значими успехи с пиесите си „Хъшове“, 1894 г. (ІІ преработено издание – 1899 г.), „Към пропаст“, 1910 г., „Борислав“, 1909 г., „Ивайло“, „Службогонци“. Някои от тях са преработки на по-ранни повести: „Хъшове“ – на „Немили-недраги“, „Към пропаст“ – на „Иван Александър“. Последната драма на Вазов – „Престолът“, остава незавършена, защото авторът (по съвет на проф. Иван Шишманов) я е оттеглил от Народния театър с цел преработка и усъвършенстване, за да бъде тя на нивото на другите му сценични произведения. Смъртта изпреварва това начинание.

Когато говорим за приносите на Патриарха в изграждането на литературните родове и жанровата структура на българската литература, трябва да отбележим и прекрасните му пътеписи, по чиито вдъхновяващи маршрути и днес млади хора правят туристически обиколки на България, за да видят красотите ѝ през погледа на класика. Първият пътепис на Вазов – „Един кът от Стара планина“, датира от 1882 г. Следват „В недрата на Родопите. Пътни бележки и наблюдения“, 1892 г. и „Великата Рилска пустиня. Пътни бележки и впечатления, 1892 г. (ІІ допълнено издание 1904 г.), в които въпреки скромното подзаглавие „бележки“ авторът постига образцови постиженията в пътеписа, защото той е средоточие на пейзажни описания, направени с пластичното майсторство на художник, и на исторически, етнографски и географски сведения, вплетени с разказваческо умение в широк изобразителен регистър – от поетизацията до ироничната и хумористична зарисовка.

В жанровата палитра на Вазов откриваме и „Стихотворения за малки деца“ от 1883 г. Макар да не се връща повече към този жанр, поетът ни е оставил стойностни и днес текстове за деца, които формират представите за добро, красиво, българско и родно – без дидактика, по емоционално завладяващ начин. 

Значими са и постиженията му в областта на публицистиката, които, за съжаление, остават малко известни за широката публика.

За половин век на попрището на професионален писател Иван Вазов създава 20 книги, с които поставя „началото на всички начала“ в развоя на литературата ни (ако използваме известната оценка за А. С. Пушкин, приета в руската литературна среда). Така с делото си той заема уникалното място на Патриарх на българската литература.

       

Катя Зографова