Животопис

Назад

Кликнете върху подчертаните участъци, за да видите избрани части от архивни единици, свързани с текста на статията, и посетете дигиталното ни хранилище, за да разгледате целия архив на писателя.

 

Иван Минчов Вазов (9.VІІ. [27.VІ.] 1850 г., Сопот – 22.ІХ.1921 г., София).

Роден в търговско семейство (на Минчо и Съба Вазови), той става първият професионален писател в българската култура. Негови братя са заслужилите военачалници и стратези ген. Георги Вазов и ген. Владимир Вазов (кмет на София в периода 1926–1932 г.), д-р Киро Вазов (основател на българската болница в Цариград), Борис Вазов (юрист, журналист, издател на съчиненията на Патриарха). Фамилията има значими приноси за изграждането на модерната българска държава, така както Иван Вазов e първостроител на националната ни литература.

Стожер на патриархалната взаимоподкрепа и на възрожденските патриотични, просветни, културни и религиозни традиции в семейството е Съба Вазова. Тя е покровителка и на поетичния талант на първородния си син.

В сопотското взаимно и класно училище преподавател на Иван Вазов е руският възпитаник Партений Белчев, който запалва интереса му към руската литература, към който се прибавя и френската класика – при досега с богатата библиотека на Калоферското училище (1865–1866), където става подидаскал при Ботьо Петков. През 1867 г. е записан в Пловдивската гимназия, ръководена от Й. Груев, с цел да научи гръцки и турски, за да помага в бащиния занаят, но бъдещият поет усъвършенства знанието си на френски, за да чете любимите си поети Виктор Юго, Пиер Беранже, Алфонс дьо Ламартин.

Завърнал се в родния град, вместо да се включи в търговските дела, Иван Вазов се отдава на поезията, влюбен в младата покръстена еврейка Катерина, чието име е кодираното „Рина“ в стихосбирката „Майска китка“, 1880 г. Десет години преди това в „Периодическо списание“ е отпечатано първото стихотворение на поета – „Борба”.

През същата 1870 г. той е изпратен при чичо си, търговец в Олтеница, Румъния, но творческата му натура го кара да научи румънски, за да чете поезия в оригинал, да създава патриотични стихове, които публикува в българските списания, накрая да избяга в Браила при хъшовете. Няколкото месеца, които прекарва сред тях, общуването с личности като Христо Ботев и Никола Странджата, засилват патриотичния му плам, който става водеща линия в творчеството му след завръщането в България в разгара на националноосвободителното движение, довело до Априлското въстание.

След като учителства в Мустафа паша (днес Свиленград) през 1872–73 г., а от 1873–75 г. е преводач на строежа на жп линията София – Кюстендил, през 1875 г. той се завръща в Сопот и се включва в градския революционен комитет. Пред опасността да бъде арестуван след избухването на Априлското въстание, емигрира в Румъния.

В Букурещ става член (и секретар) на „Българското централно благотворително общество“. Там издава първата си стихосбирка – „Пряпорец и гусла“ (1876), с псевдонима Пейчин. Втората му книга – „Тъгите на България“ (1877), излиза с истинското му име, а с третата – „Избавление“, посреща Освобождението. Назначен е като писар към губернатора Найден Геров в Свищов. През 1878 г. е командирован в Русе като чиновник за особени поръчения. Запознава се с Любен Каравелов. Работи в Берковица като председател на Окръжния съд (1879–1880). Поради интриги е преназначен във Видин, но си подава оставката и на 5.Х.1880 г. заминава за столицата на Източна Румелия, където става депутат в Областното събрание, разгръща дарбите си на редактор, критик, публицист и преди всичко – на писател. Заедно с Константин Величков пет години редактира в. „Народний глас“ (1880–85). През 1884 г. двамата съставят и приносната „Българска христоматия“, която в 2 тома включва преобладаващо авторските им преводи на над 100 родни и чужди автори, чрез които българската публика се приобщава към световната култура. През 1885 г. основават и редактират сп. „Зора“. През 1884 г., заедно с Михаил Маджаров, пътува до Италия. От срещата с нейната култура се ражда едноименната му стихосбирка. По време на Сръбско-българската война Вазов посещава българските войски в Пирот. През 1886 г. излиза стихосбирката му „Сливница“.

Вазов е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и главен редактор на органа му – сп. „Наука“, първото следосвобожденско издание за наука и литература.

Щастливо обстоятелство за националната ни култура е вписването на творческия разцвет на Вазов в европейския мащаб на обществения и политическия живот на източнорумелийската столица. Освен поетичния си гений, в петте пловдивски години творецът проявява и белетристичния, и драматургичния си талант, като изгражда и жанровата система на новата българска литература. В Пловдив Вазов създава и част от поетичните си шедьоври – цикъла „Епопея на забравените“, „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“.

След Съединението, през 1886 г., поради политическите гонения след опита за детронирането на княз Батенберг и последвалия контрапреврат, Вазов емигрира с фалшив паспорт през Цариград в Одеса, където започва да пише романа „Под игото“. Публикуван е в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ през 1889 г. по настояване на проф. Иван Шишманов. С това е поставено началото на ползотворното и дълголетно приятелство между твореца и професора. Интересен е фактът, че чуждото (английско) издание изпреварва българското, което се появява у нас в самостоятелна книга през 1894 г. Същата година излиза и драмата „Хъшове“.

Установявайки се в София, Вазов основава ново списание – „Денница“ (1890–1891).

През 1895 г. е първият Вазов юбилей – първо цялостно честване на културна фигура в България. В столицата той създава остро критичните си към следосвобожденската действителност разкази и ги събира в двутомника „Драски и шарки“ (1893–1895). През 1895 г. като народен представител влиза в състава на делегацията за помирение между Русия и България. Вторият му роман – „Нова земя“, 1896 г., е посрещнат отрицателно, Вазов е на път да се откаже от писането и през 1897 г. влиза в народняшкото правителство на Константин Стоилов – като министър на народното просвещение, до падането му през 1899 г. През пролетта на 1902 г. взема участие в делегация във връзка с избирането на българския екзарх Йосиф І в Цариград. Председател е на Славянското благотворително дружество и редактира органа му сп. „Славянски свят“. През 1905 г. се запознава с писателката Евгения Марс, в чийто салон ежеседмично се събират представители на творческата ни интелигенция. Марс е вдъхновителка на Вазов до края на живота му. По време на Балканските и Първата световна войни поетът възпява храбростта и подвизите на българските войници, в които братята му Георги и Владимир имат приноси, сравними с тези на неговото творческо дело. Цялата фамилия Вазови преживява мъчително националната катастрофа и несправедливите клаузи на Ньойския договор. Духовен стожер на покрусена България, Патриархът се съгласява през 1920 г. да бъде отбелязан вторият му юбилей (70 г. от рождението и 50 г. творческа дейност), за което се сформират два комитета. Всенародните чествания минават при изключителна тържественост, прогласяването му с държавен указ за „народен поет“, десетки поздравителни адреси и ценни дарове като израз на народната обич. Пловдив също отбелязва подобаващо Вазовия юбилей. Година по-късно, на 22.ІХ., Вазов умира от масиран инфаркт. След смъртта му, през 1926–1925 г., софийският му дом става първият литературен музей на България.

 

Катя Зографова